Люси хвана Нед за ръката и му помогна да излезе на брега. Беше останал под водата колкото може по-дълго и бе блед и отпаднал от липсата на кислород.
— Кой, по дяволите… — успя да промълви той.
— Не знам — отвърна тя.
Издърпа го до близките храсти. Той легна на една страна, задави се и се закашля. Тя го огледа внимателно — не беше ранен.
Трей и Джеси също се приближиха, без да свалят очи от отсрещния бряг.
— Проклета вода. Има вкус на лайна! — изруга Нед.
Лодката се приближаваше бавно. Беше потънала малко по-дълбоко.
— Мъртви са — прошепна Джеси Корн. — Няма начин да са оцелели…
Свали кобура си и пристъпи към реката.
— Не — спря го Люси. — Изчакай сама да дойде.
29.
Преобърнатата лодка се заклещи в клоните на един изкоренен кедър, паднал напреко на реката.
Полицаите изчакаха няколко минути. Нищо не помръдваше. Водата беше червеникава, но Люси не можеше да определи дали този цвят се дължи на кръв, или на отблясъците от залеза.
Джеси Корн беше бял като платно. Нагази във водата и обърна лодката.
Няколко спукани пластмасови бутилки отплаваха по течението. Под лодката нямаше никого.
— Не разбирам… — промълви отчаяно Джеси.
— По дяволите! — изруга Нед. — Пак ни изиграха. Устроили са ни засада.
Люси не вярваше, че може да изпитва толкова силен гняв; тялото й се тресеше, сякаш във вените й течеше не кръв, а електрически ток. Нед беше прав: Амелия бе използвала лодката като едно от чучелата на Натан Грумър, за да ги вземе на мушка от другия бряг.
— Не — възнегодува Джеси. — Тя не би направила такова нещо. Ако е стреляла, то е било само за да ни сплаши. Амелия знае как да си служи с оръжията. Не е искала да нарани никого.
— По дяволите, Джеси, осъзнай се! От такова разстояние? Колкото и да е добра, пак можеше да го улучи. Можеше да го уцели някой рикошет!
Джеси Корн не се сещаше как да възрази.
— Добре, ето какво ще направим — продължи Люси. — Става късно. Ще продължим по реката, докато е още светло. Ще поискаме от Джим да ни изпрати провизии и спални чували за през нощта. Ще лагеруваме край реката. Престъпниците са въоръжени. Трябва да внимаваме. Заредени ли са всички оръжия?
— Да.
— Готово, Люси.
— Да вървим!
Тръгнаха по петдесетметровия мост. Вървяха на големи разстояния един от друг. Ако Амелия Сакс отново решеше да стреля, можеше да улучи само един. Трей поиска да води колоната, но Люси настоя тя да е първа.
— Замалко да се претрепеш.
— Няма начин — отвърна Томъл.
— Казах ти само да ги сплашиш — не отстъпваше Кюлбо. — Знаеш ли в каква каша щяхме да се забъркаме, ако беше уцелил Нед?
— Нямаше да го уцеля. Знам какво правя, Рич. Имай ми вяра.
„Надут всезнайко!“ — помисли си Кюлбо.
Всъщност, въпреки че наистина беше бесен, задето Томъл едва не уби полицая, който плуваше към лодката, Кюлбо остана доволен от ефекта, който постигнаха. Ченгетата се бяха уплашили и щяха да се придвижват много по-бавно и по-внимателно.
Стрелбата имаше и друг положителен ефект — Шон О’Сараян също се уплаши и най-после млъкна.
Повървяха мълчаливо двайсетина минути, после Томъл попита:
— Сигурен ли си, че момчето ще тръгне в тази посока?
— Да.
— Обаче нямаш представа къде отива, нали?
— Разбира се, че не. Ако знаех, щяхме да идем направо там.
„Хайде, умнико, размърдай си мозъка.“
— Ама…
— Не се притеснявай, ще ги намерим.
О’Сараян най-сетне се осмели да проговори:
— Може ли малко вода?
— Вода ли? Искаш вода?
— Да, вода искам.
Кюлбо го изгледа подозрително и му подаде една бутилка. Не беше виждал хилавия си приятел да приема течност, различна от бира и уиски. О’Сараян изпи водата, избърса устата си и хвърли бутилката.
Кюлбо въздъхна:
— Ей, Шон, не оставяй следи по пътя.
— О, прав си. — Хилавият мъж се мушна в храстите и прибра бутилката. — Извинявай.
„Извинявай“? Шон О’Сараян да се извинява? Кюлбо бе удивен.
Излязоха на някакво възвишение при един завой на реката. Оттук се разкриваше гледка на километри.
— Виждате ли? — каза Томъл. — Онази къща! Може там да отиват.