Кюлбо погледна постройката през оптическия мерник на карабината. Беше на около три километра пред тях, на самия бряг на реката. Идеално скривалище. Той кимна:
— Сигурно са там. Хайде.
На километър и половина под моста „Хобът“ река Пакенок прави остър завой на север.
Там става плитка и покрай брега се образуват дебели наноси от тиня, повалени дървета, гнила шума и боклук.
По реката се зададоха два неподвижни човешки силуета, течението ги завлече в наносите.
Амелия Сакс пусна празната пластмасова бутилка (импровизираното й плавателно средство) и протегна ръка, за да се хване за един сух клон. Веднага си даде сметка, че не постъпва много разумно, защото джобовете й бяха пълни с камъни за баласт и веднага започнаха да я теглят към дъното. Успя обаче да се изправи на крака — реката тук бе дълбока едва около метър и двайсет. Сакс се олюля несигурно, после тръгна към брега. Гарет се появи след малко и й помогна да излезе на тинестия бряг.
Изпълзяха сред храстите на една полянка и се проснаха задъхани на тревата. Сакс извади найлоновия плик изпод фланелката си. Беше пропуснал малко вода, но нямаше сериозни щети. Подаде книгата на Гарет и се зае да подсушава оръжието.
Не беше отгатнала намеренията на Гарет при моста. Наистина пъхнаха празните бутилки под обърнатата лодка, но я пуснаха по течението, без да влизат под нея. Напълниха джобовете си с камъни, изпревариха лодката по брега, после взеха по една полупълна бутилка и влязоха във водата. Гарет й показа как да потопи глава, така че само лицето й да се подава на повърхността. Заплуваха по течението пред лодката.
— Водният паяк прави така — обясни момчето. — Като водолаз е. Носи въздуха около тялото си.
Призна, че го е правил вече няколко пъти, за да се „измъкне“, въпреки че не обясни от кого. Каза, че ако полицията не ги дебне на моста, ще обърнат отново лодката, ще я изпразнят от водата и ще продължат с нея. Ако пък преследвачите ги чакат, лодката щяла да отвлече вниманието им и нямало да забележат как бегълците минават покрай тях.
За последното бе прав: минаха незабелязано под моста. Това, което се случи после обаче, напълно обърка Сакс. Без никаква причина полицаите започнаха да стрелят по преобърнатата лодка.
Гарет много се уплаши от изстрелите.
— Мислят, че сме отдолу. Мръсниците се опитаха да ни убият!
Сакс не отговори.
— Може да съм направил някои лоши неща — продължи той, — но не съм фимата.
— Какво?
— Бръмбар, който прави засади. Лежи, чака и убива. Това щяха да направят с нас. Просто да ни застрелят. Без никакво предупреждение.
„О, Линкълн — помисли си тя, — каква е тази бъркотия? Защо постъпих така?“
Искаше й се да се предаде веднага. Да се върне в Танърс Корнър и да си понесе наказанието.
Погледна треперещия от страх Гарет и разбра, че не може да се откаже. Трябваше да продължи докрай.
„Всяка коза за свой крак…“
— Къде отиваме?
— Виждаш ли онази къща?
Той посочи една дървена постройка.
— Там ли е Мери Бет?
— Не, но вътре има малка лодка, можем да я вземем на заем. Ще се изсушим и ще хапнем.
Е, какво беше този малък взлом пред всичко, което бе извършила?
Гарет се изправи, после внезапно взе револвера й. Тя застина. Момчето огледа оръжието с вид на познавач.
„Каквото и да мислиш за Гарет, не му се доверявай…“
Той й върна револвера.
— Да вървим.
Тя го прибра в кобура. Сърцето й още не можеше да се успокои.
Тръгнаха към къщата.
— Празна ли е? — попита Сакс.
— Да. — Гарет се озърна. — Сега са ядосани още повече. Полицаите де. Преследват ни, въоръжени са до зъби. По дяволите!
Обърна се и продължи към къщата. След известно време отново заговори:
— Знаеш ли какво, Амелия?
— Какво?
— Мислех си за нощните пеперуди. За голямото нощно пауново око.
— Какво за него? — попита разсеяно Сакс.
В ушите й още звучаха изстрелите, предназначени за нея и момчето. Люси Кър се опитваше да ги убие. Ехото от гърмежите още отекваше в съзнанието й.
— Знаеш ли как са оцветени крилата й? Когато ги разтвори, приличат на котешки очи. Такова… много готино, дори имат малко бяло петънце в ъгълчето, което прилича на светлината, отразена от зеницата. Птиците си мислят, че е котка или лисица, и бягат.