— Птиците не могат ли да разберат по миризмата, че не е хищник, а пеперуда? — попита, без да се замисли, Сакс.
Той я изгледа възмутено.
— Птиците нямат обоняние — отвърна, сякаш го беше попитала дали Земята е плоска. Погледна назад, към реката: — Ще се наложи да ги забавим. Мислиш ли, че са близо?
— Много близо.
„Въоръжени до зъби.“
— Те са.
Рич Кюлбо гледаше отпечатъците в тинята:
— Минали са преди десет-петнайсет минути.
— И отиват към къщата — добави Томъл.
Продължиха внимателно по пътеката.
О’Сараян все още не беше извършил никаква поразия, което бе още по-тревожно от обичайното му държание. Не беше изпил и капка алкохол, не говореше глупости, всъщност изобщо не се обаждаше, а се славеше като най-големия бъбривец в Танърс Корнър. Стрелбата край моста наистина го беше изплашила. Сега, докато вървяха през гората, той се стряскаше и насочваше пушката си към храстите дори при най-малкия шум.
— Видяхте ли онази чернилка? — отбеляза страхопочтително той. — Изстреля десет куршума в лодката за по-малко от минута.
— Това бяха сачми — поправи го Харис Томъл.
Вместо обаче да започне да се хвали колко много знае за оръжията, О’Сараян само измърмори:
— А, да, сачми. Май си прав. Трябваше да се сетя.
И закима като ученик, който току-що е научил нещо ново и интересно от учителя си.
Приближиха се към къщата. Изглеждаше хубаво място. Вероятно принадлежеше на някой лекар или адвокат от Роли или Уинстън-Салем. Хубава веранда, пълен бар, удобни спални, фризер за дивеча.
— Харис — обади се О’Сараян.
И това беше ново, негодникът никога не се обръщаше към тях на малко име.
— Какво?
— Нагоре ли бие това чудо? — О’Сараян вдигна пушката.
Томъл и Кюлбо се спогледаха.
— При първия изстрел е точна, но бие малко по-високо, отколкото си свикнал. Затова трябва да свалиш мерника при втория изстрел.
— Защото прикладът е пластмасов, така ли?
— Да.
О’Сараян отново кимна. Лицето му бе придобило още по-сериозен вид отпреди.
— Благодаря.
„Благодаря“!?
Излязоха от гората на поляната около къщата — около петдесет метра широка. Дори не си правеха труда да се крият.
— Мислиш ли, че са вътре? — попита О’Сараян.
— Едва ли… Чакай, залегни!
Приведоха се.
— Видях нещо на долния етаж. На левия прозорец — каза Кюлбо; погледна през оптическия мерник: — Някой се движи. На долния етаж. Не го виждам добре, щорите пречат, но със сигурност има някой.
Той огледа другите прозорци.
— По дяволите! — прошепна и се хвърли на земята.
— Какво? — попита разтревожено О’Сараян и стисна пушката.
— Залегни! Единият има пушка с оптически мерник. Цели се право в нас. От горния етаж. Мамка му!
— Сигурно е мацката — предположи Томъл. — Момчето е прекалено глупаво, за да знае как се държи пушка.
— Шибана кучка — изсъска О’Сараян; пропълзя зад едно дърво и вдигна пушката си.
— Държи на прицел цялата поляна — отбеляза Кюлбо.
— Да изчакаме, докато се мръкне — предложи Томъл.
— При положение че госпожицата без цици е по петите ни? Не.
Томъл кимна към прозореца:
— Не можеш ли да я уцелиш оттук?
— Сигурно мога — отвърна Кюлбо.
Тъкмо мислеше да смъмри Томъл за глупавото му предложение, когато О’Сараян заговори със странно спокоен глас:
— Ако Рич стреля, ченгетата ще чуят. Мисля, че трябва да обградим къщата. Да минем отзад и да се опитаме да ги изненадаме. Ако стреляме оттам, гърмежът няма да се чуе толкова далече.
Точно каквото смяташе да предложи и Кюлбо.
— Това ще ни отнеме половин час — възрази Томъл; не му беше приятно, че О’Сараян се е проявил като по-разсъдлив от него.
След това свали предпазителя и се прицели в прозореца.
— Мисля да ускорим нещата, какво ще кажеш, Рич?
30.
Стив Фар въведе Хенри Давет в стаята. Индустриалецът му благодари и кимна за поздрав на Райм.
— Добър вечер, Хенри — поздрави го криминологът. — Благодаря, че дойдохте.
Както и преди, индустриалецът не обръщаше никакво внимание на физическото състояние на Райм. Сега обаче поведението му не успокояваше инвалида. Съзнанието му бе обхванато изцяло от тревогата за Сакс.