Неузнаваемият Шон О’Сараян лежеше до едно дърво на пътеката като морски пехотинец в джунглите на Виетнам, готов да отблъсне атаката на Люси и другите „виетконгци“, ако случайно се появят.
— Готов ли си? — попита Кюлбо.
Томъл кимна.
Кюлбо внимателно отвори задната врата и влезе с готова за стрелба пушка. Томъл го последва.
Момчето и червенокосата сигурно бяха на горния етаж, откъдето се чуваха рокмузика и гласове.
Пристъпваха на пръсти. Знаеха, че червенокосата ги дебне.
— Чуваш ли нещо? — прошепна Кюлбо.
— Само музиката.
Продължиха бавно по мрачния коридор. Забавиха ход. Бяха стигнали до кухнята, където Кюлбо бе забелязал някой да се движи, вероятно момчето. Той кимна към вратата.
— Не мисля, че са ни чули — каза Томъл; музиката свиреше доста силно.
— Влизаме заедно. Стреляй в краката. Трябва да го пипнем жив, за да изпее къде е скрил Мери Бет.
— А жената?
Кюлбо се замисли за момент.
— Да, защо не? Можем да я оставим жива за известно време. Сещаш се защо.
Томъл кимна.
— Едно, две… три.
Двамата нахлуха едновременно в кухнята и едва не застреляха синоптика, който съобщаваше прогнозата от екрана на голям телевизор. Огледаха набързо стаята. От момчето и жената нямаше и следа. Кюлбо погледна телевизора. Не му беше мястото тук. Някой го беше донесъл от всекидневната и го бе поставил пред печката.
После надникна през щорите.
— По дяволите, поставили са го тук, за да го видим от гората и да помислим, че някой се движи вътре.
Втурна се нагоре по стълбите.
— Чакай — предупреди го Томъл. — Тя е горе, с пушката.
Червенокосата, разбира се, не беше там. Кюлбо нахълта в стаята, през чийто прозорец бе видял пушката с оптическия мерник… и откри онова, което вече очакваше да види: парче от водопроводна тръба, върху която с тиксо бе прикрепена празна бутилка от минерална вода.
— Такава била пушката с оптическия мерник — изсъска той гневно. — Мамка му, изиграха ни! Изгубихме половин час. Проклетите ченгета сигурно ще довтасат всеки момент. Да се махаме по-скоро оттук.
Профуча покрай Томъл, който започна:
— Доста умно от нейна…
Но като видя изражението на Кюлбо, реши да не завършва изречението.
Акумулаторът се изчерпа и електрическото моторче бавно заглъхна. Тясната лодка забави ход и се понесе със скоростта на течението през тънката мъгла, която се стелеше над реката. Смрачаваше се.
Гарет Ханлън насочи лодката към брега.
— Трябва да излезем на сушата, преди да се е стъмнило съвсем — каза той.
Пейзажът се беше променил. Дърветата бяха по-хилави, големи разливи обграждаха реката. Момчето беше право: в тъмното можеха да объркат пътя и да попаднат в някое блато.
— Хей, какво има? — попита той.
— Мисля за Бруклин.
— Това в Ню Йорк ли беше?
— Да.
— И си неспокойна, защото си на чуждо място, така ли?
— Да.
Той загреба към брега.
— Това тревожи и Насекомите.
— Как така?
— Странно е наистина. Когато се озоват на чуждо място, изпадат в паника. Дори да няма никаква опасност. Мразят да попадат на чуждо място, не знам защо.
„Добре — помисли си Сакс, — и аз съм такава. Насекомо на непознато място.“
Но повече й харесваше изразът на Райм. Риба на сухо.
— Винаги се познава кога едно насекомо е разтревожено. Започват непрекъснато да търкат антените си… Антените на насекомите показват настроението им. Както нашите лица. Само дето… те не се преструват.
Той се изхили странно — досега Сакс не го беше чувала да се смее така.
Гарет се взря в тъмнината.
— Ето я пътеката. Ще идем в един фургон, където понякога отсядам.
Нагази във водата и изтегли лодката на сушата. Сакс слезе. Дрехите й бяха мокри и воняха на гнило. Момчето се насочи към гората, изглежда, знаеше точно къде да върви въпреки мрака и липсата на ясно очертана пътека.
— Откъде знаеш накъде да вървиш? — попита тя.
— Не знам. Предполагам, че съм като монарсите. Просто следвам дадена посока.