— Монарси ли?
— Нали се сещаш, пеперудите монарх. Прелитат хиляди километри и знаят точно къде отиват. Страшно, страшно готино… ориентират се по слънцето и такова… променят посоката в зависимост от положението му на хоризонта. А пък, като е тъмно или облачно, използват другите си сетива: могат да се ориентират по магнитното поле на Земята.
„Когато някой прилеп издаде ултразвукова вълна, за да ги открие, нощните пеперуди свиват крила, падат на земята и се скриват.“
Тя се усмихна на ентусиазма му, но изведнъж спря и приклекна:
— Внимавай! Там! Нещо свети.
В една локва се отразяваше слаба жълтеникава светлина като от фенерче с изтощени батерии.
Гарет се засмя.
Тя го погледна объркано.
— Това е само един призрак — каза той.
— Какво? — Не й беше до шеги.
— Блатната девойка. Едно индианско момиче, което умряло един ден преди сватбата си. Духът й още скита из Дизмал Суомп и търси годеника си. Тук не сме в Дизмал Суомп, но сме близко. — Той кимна към светлината: — Всъщност това е най-обикновена светеща гъба.
Зловещата светлина изобщо не й харесваше. Напомняше й за неудобството, което бе почувствала, когато на пристигане в Танърс Корнър сутринта бе видяла малкия ковчег на гробищата.
— Блатото не ме интересува — тросна се тя, — със или без призраци.
— Така ли? Може би един ден ще ти хареса.
Излязоха на някакъв черен път, после завиха по обрасла с бурени пътека към стар, ръждясал фургон, покрит с диви лози, в средата на малка поляна.
— Твой ли е? — попита тя.
— От години никой не живее тук! Предполагам, че вече е мой. Имам ключ, но е вкъщи. Нямаше време да го взема.
Той успя да открехне прозореца, вмъкна се вътре и след минута отвори вратата.
Сакс влезе. Гарет ровеше из един шкаф в малката кухничка. Извади кибрит и газов фенер. Запали го и стаята се обля в жълта светлина. Момчето отвори друг шкаф и погледна вътре.
— Бях прибрал малко бисквити, но скапаните мишки са ги изяли. — Извади една пластмасова кутия и я огледа: — Прояли са я. Мамка им. Добре че имам макарони „Чичо Джон“. Хубави са. Много ги обичам. Имам и малко боб. — Той започна да отваря кутиите, а Сакс заразглежда фургона. Имаше няколко стола, маса, в спалнята се виждаше износен дюшек. На пода във всекидневната бяха поставени твърда постелка (като онези, които се ползват за йогийски упражнения) и възглавница. Фургонът бе олицетворение на мизерията: разбити панти, дупки от куршуми по стените, счупени стъкла, мръсен килим. Когато работеше като патрулиращ полицай в Ню Йорк, беше виждала много такива жилища, но винаги отвън; сега трябваше да живее на такова място.
Спомни си какво бе казала Люси сутринта:
„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“
Гарет закри прозорците с мръсни дрехи, за да не се вижда светлината отвън. Излезе и се върна с ръждясала съдинка, пълна вероятно с дъждовна вода. Подаде й я. Сакс поклати глава:
— Чувствам се, сякаш съм изпила половината Пакенок.
— Тази е по-добра.
— Сигурна съм. Само че пак има вкус на пикня.
Той изпи водата и започна да бърка консервата, която бе сложил на малък газов примус. Запя тихо:
— Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон…
И така безспир. Песничката беше от рекламата на макароните, но въпреки това гласът му звучеше зловещо. Сакс остана много доволна, когато той най-сетне млъкна.
Беше решила да мине без храна, но изведнъж осъзна, че умира от глад. Гарет раздели макароните в две панички и й подаде лъжица. Тя плюна върху прибора и го изтърка прилежно във фланелката си. Започнаха да ядат мълчаливо.
Отвън се чу пронизителен звук.
— Какво е това? — попита Сакс. — Цикада ли?
— Да. Само мъжките пеят. Правят целия този шум с две малки пластинки на гърба си. — Той присви очи и се замисли, после продължи: — Странен живот водят… Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, обвивката им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!
— Защо обичаш насекомите?
— Не знам. Просто ги обичам.
— Не си ли се замислял за причината?