— Това е цитронела — обясни той. — Пропъжда насекомите. Няма вече да ти досаждат.
Сакс взе канчето и се запъти към варела за събиране на дъждовна вода. Беше покрит с лек похлупак. Тя го повдигна, загреба и отпи от канчето. Водата бе сладникава. Тя се заслуша в жуженето на насекомите.
„Може ти и приятелят ти, онзи човек в количката, за когото всички говорят, да й помогнете да се премести на някое безопасно място.“
Думите му не й даваха покой: Човекът в количката, човекът в количката…
Тя се върна във фургона. Остави канчето и огледа малката всекидневна.
— Гарет, ще ми направиш ли една услуга?
— Да.
— Имаш ли ми доверие?
— Да.
— Седни там.
Той я изгледа за момент, после се подчини и седна на старото кресло, което му бе посочила.
Тя взе един от разкривените плетени столове, натрупани в ъгъла, и го постави пред момчето.
— Гарет, помниш ли какво те караше да правиш доктор Пени, докато беше в затвора? За празния стол.
— Дето трябваше да говоря на стола, тази ли игра?
— Да. Искам отново да я изиграем. Съгласен ли си?
Той се поколеба, избърса ръце в крачолите си, погледна стола.
— Става.
31.
Амелия Сакс си спомни стаята за разпити и срещата с психолога.
Беше видяла всичко през огледалния прозорец на стаята за наблюдение. Спомни си как лекарят се опитваше да накара момчето да си представи, че Мери Бет седи пред него и как Гарет повтаряше, че иска да говори с някого другиго. Беше видяла изражението му, беше усетила тъгата и разочарованието (вероятно и гнева) от желанието на лекаря да го застави да прави нещо против волята си.
„О, Райм, знам, че обичаш твърдите, неоспоримите доказателства. Знам, че не вярваш на «меките» неща — думите, емоциите, сълзите, погледът в очите на човека пред теб… Това обаче не означава, че те винаги са лъжливи. Аз вярвам на Гарет Ханлън повече, отколкото на уликите.“
— Погледни стола — каза тя. — Кого си представяш?
Той поклати глава:
— Не знам.
Тя приближи стола и се усмихна насърчително:
— Хайде, кажи. Някое момиче ли? Някой съученик?
Той отново поклати глава.
— Кажи ми.
— Ами, не знам, може би… Може би баща ми.
Сакс си спомни хладния поглед и нелюбезните маниери на Хал Бабидж. Гарет вероятно имаше да му каже много неща.
— Само баща ти ли, или двамата с госпожа Бабидж?
— Не, не той. Истинския ми баща.
— Истинския ти баща?
Гарет кимна. Беше възбуден, нервен. Не спираше да пука с кокалчета.
„Антените показват настроението им…“
Като гледаше тъжното му лице, тя си даде сметка, че предприема нещо, без да е наясно за последствията. Разбира се, психолозите си правят какво ли не с пациентите: карат ги да споделят тайните си, насочват ги, внимават да не увредят психиката им по време на сеансите. Дали така нямаше да влоши състоянието на Гарет? Дали нямаше да го подтикне към насилие или самоубийство? Въпреки това реши да го направи. В Ню Йорк й беше излязъл прякорът Д. С. — Дъщерята на стражаря, дъщерята на патрулиращия полицай — и тя наистина се беше метнала на баща си: страстта към колите, любовта към полицейската работа, непримиримостта към престъпниците, всичко бе взела от него и особено способността да разбира човешката душа. Линкълн Райм изтъкваше интереса й към хората като недостатък. Искаше да развива таланта й на криминолог и тя наистина добре се справяше. В сърцето си обаче оставаше като баща си — за Амелия Сакс най-добрите веществени доказателства бяха тези, които се крият в душата на човека.
Гарет се загледа към прозореца, където привлечени от светлината бръмбари се блъскаха в стъклото.
— Как се казваше баща ти? — попита тя.
— Стюард. Стю.
— Ти как му викаше?
Гарет се усмихна тъжно:
— Най-често „татко“. Понякога „сър“. Като направех някаква беля, гледах да пазя поведение.
— Добре ли се разбирахте?
— По-добре, отколкото повечето ми приятели с техните. Някои ги биеха и им се караха постоянно. Нали се сещаш: „Защо пропусна този гол?“; „Защо стаята ти пак е разхвърляна?“; „Защо не си си написал домашното?“ Моят татко се държеше добре с мен през повечето време. Докато…