— Продължавай.
— Не знам дали трябва.
— Докато какво, Гарет? — настоя тя.
Той не отговори.
— Можеш да ми се довериш!
— Не! Ще прозвучи глупаво.
— Тогава не го казвай на мен. Кажи го на него, на татко си. — Тя кимна към стола. — Ето го, седи пред теб. Представи си го. Там седи Стю Ханлън.
Момчето погледна плахо стола. В очите му се четеше такава тъга, че Сакс се боеше да не заплаче. Знаеше, че е попаднала на нещо важно, и искаше да разбере какво.
— Хайде, Гарет. Разкажи ми за него! Как изглеждаше… Как се обличаше…
След кратко мълчание момчето заговори:
— Беше висок и доста слаб. Косата му беше черна и щръкваше, след като се подстрижеше. Налагаше се да я маже с един от ония балсами, дето миришат на хубаво. Винаги се обличаше добре. Май дори нямаше дънки. Винаги носеше ризи с вратовръзки и панталони с ръб. — Гарет се усмихна леко: — Пускаше четвъртдоларова монета по крачола си и ако влезеше в подгъва, я даваше на мен или на сестра ми. Такава игра си играехме. На Коледа носеше сребърни монети и се опитваше да ги хване в подгъва, след това ни ги даваше.
„Сребърните долари в буркана с оси“ — спомни си Сакс.
— Имаше ли някакво хоби? Спортуваше ли?
— Не много. Обичаше да чете. Купуваше много книги и ни ги четеше. Много исторически и приключенски книги. И разни неща за природата. А, и ходеше за риба. Почти всяка седмица.
— Добре, представи си, че седи на стола. Облечен е с добре изгладени панталони и риза с колосана яка, чете книга. Става ли?
— Добре.
— Оставя книгата…
— Не, първо… такова… отбелязва докъде е стигнал. Имаше тонове картончета за отбелязване. Колекционираше ги. Със сестра ми винаги му подарявахме по някое за Коледа.
— Добре, отбелязва мястото, до което е стигнал, и оставя книгата. Поглежда те. Сега имаш възможност да му кажеш нещо. Какво искаш да му кажеш?
Той вдигна рамене и поклати глава. Огледа се нервно, сякаш се е сетил, че трябва да свърши нещо.
— Да помислим за нещо, което искаш да му кажеш. За някаква беля например. Нещо, за което се чувстваш гузен. Има ли нещо такова?
Момчето търкаше нервно ръце и пукаше с кокалчета.
— Говори му, Гарет.
— Добре, сетих се нещо.
— Какво?
— Ами, онази нощ… когато загинаха.
Сакс потрепери. Осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Запита се дали да не се откаже.
— Какво за онази нощ? Искаш да говориш с баща си за онази нощ, така ли?
Той кимна:
— Бяха в колата и се канеха да тръгнат за ресторанта. Беше сряда. Всяка сряда вечеряхме в „Бениганс“. Правят страхотни печени крилца. Аз си поръчвах печени крилца, картофки и кола. Кей, сестра ми, взимаше пържен лук. Аз й давах половината картофки, а тя — половината лук. После рисувахме върху празните чинии с кетчуп.
Беше блед като платно. В очите му се четеше болка. Сърцето й се сви.
— Какво си спомняш от онази нощ?
— Бях пред къщата, на алеята. Те седяха в колата, татко, мама и сестра ми. Канеха се да тръгнат за ресторанта. И… — той преглътна — искаха да тръгнат без мен.
— Наистина ли?
— Бях закъснял. Ходих в гората на Блакуотър Ландинг и бях загубил представа за времето. Тичах, за да стигна навреме, но татко не искаше да ме пусне в колата. Сигурно е бил бесен, че съм закъснял. Толкова исках да стигна навреме! Треперех от студ. Прозорците на колата бяха заскрежени, но те не искаха да ме пуснат вътре.
— Може би баща ти не те е видял от скрежа.
— О, не, видя ме! Бях застанал от неговата страна и тропах на стъклото. Той ме видя, но не пожела да отвори. Скара ми се. Помислих си: „Той е бесен и ще ме остави на студа. Тази вечер няма да ям крилца и картофки. Няма да вечерям със семейството си.“
Сълзите рукнаха неудържимо.
Прииска й се да постави ръка на рамото му.
Кимна към стола.
— Продължавай. Говори на баща си. Какво искаш да му кажеш?
Той я погледна, но тя посочи стола. Най-сетне Гарет се обърна към него:
— Студено ми е. Искам да вляза в колата. Защо не ме пуска?
— Не, говори на него. Представи си, че е пред теб.
„Също както когато Райм ме кара да си представя, че съм престъпникът.“
Тогава й беше страшно неприятно и тя съчувстваше на момчето. Въпреки това настоя: