— Нали Амелия е с него. Тя няма да допусне такова нещо.
— Амелия е предателка, не можем да й имаме никакво доверие. Слушай, Джеси, видях как гледаше, когато се разбра, че не е била под лодката. Видях облекчението ти. Знам, че я харесваш и се надяваш и тя да те харесва… Не ме прекъсвай! Тя измъкна убиец от затвора! Ако ти беше в реката вместо Нед, Амелия пак нямаше да се поколебае да стреля.
Той отвори уста да възрази, но хладния й поглед го накара да замълчи.
— Лесно е човек да хлътне по такава жена — продължи Люси. — Красива е, идва от друг град, от град, който мислиш за много интересен… Тя обаче не разбира нашия начин на живот. Тя не разбира Гарет. Знаеш го, той е едно извратено хлапе и мястото му е в затвора.
— Знам, че Гарет е опасен. По това не споря. За Амелия мисля.
— Е, аз пък мисля за нас и за всички жители на Блакуотър Ландинг, които това момче може да убие, ако остане на свобода. Сега искам да знам дали мога да ти имам доверие. Ако не, връщай се в града и кажи на Джим да изпрати Франк или Лу на твое място.
Джеси погледна кутията с патроните, после нея.
— Можеш, Люси, можеш да ми имаш доверие.
— Добре. Дано да е така. Защото съм решена да ги открия и да ги върна в затвора. Надявам се, живи, но казвам ти, това не е задължително!
Мери Бет Макконъл седеше сама в бараката. Беше изтощена, но се страхуваше да заспи.
Постоянно й се причуваха зловещи звуци.
Не смееше да седне на дивана. Боеше се, че може да заспи, а като се събуди, Мисионера и Том вече да са разбили вратата и да влизат. Затова седна на един твърд и неудобен стол.
Отвсякъде се чуваха странни звуци.
Нямаше представа колко е часът. Страхуваше се дори да светне лампичката на часовника си, за да види — сякаш така щеше да се издаде.
Беше изтощена до смърт, прекалено уморена дори да обмисли отново случилото се и какво е могла да направи, за да го предотврати.
„Храни куче, да те лае…“
Тя погледна навън — цареше непрогледен мрак. През този прозорец щеше да види съдбата си. Кой щеше да се появи пръв? Убийците или спасителите й?
Какъв беше този шум? Скърцане на клони или драскане на клечка кибрит?
Каква беше тази светлинка? Светулка или далечен лагерен огън?
Ами тази сянка? Елен, който бяга от хищник, или Мисионера и Том, които идват да задоволят долните си страсти?
Тази нощ Мери Бет тълкуваше двузначно всичко, което чуваше и виждаше, но не беше ли така и в живота?
Откриваш останки от древни заселници, а се питаш дали теорията ти не е напълно погрешна.
Баща ти умира от рак и лекарите казват, че е неизбежно, а ти се чудиш дали наистина е така.
Двама мъже бродят из гората с намерението да те изнасилят и убият. Но може би не е така.
Може би са се отказали. Може би са решили, че е по-добре да се напият. А може би са се уплашили от последствията…
Нещо изпращя силно в мрака. Тя подскочи. Изстрел! Идваше от посоката, в която бе забелязала светлината. След малко го последва друг. По-близо. Към нея ли идваха?
Пулсът й се ускори, тя стисна томахавката. Искаше да погледне навън, но се страхуваше. Страхуваше се, че бледото лице на Том бавно ще се появи на прозореца.
Вятърът се беше усилил.
Стори й се, че чува смях, звукът скоро изчезна, заглушен от воя на вятъра, като че някой от свещените духове на индианците се разхождаше наоколо.
Стори й се, че чува далечен глас.
— Готви се, готви се…
А може би само й се струваше.
— Чу ли изстрелите? — попита Кюлбо.
Седяха около гаснещия огън. Чувстваха се объркани и дори не бяха пияни.
— Револвер — определи Томъл. — Голям калибър. Четирийсет и четвърти, четирийсет и пети. Автоматичен.
— Глупости — възрази Кюлбо. — Как може да се разбере дали е автоматичен, или не?
— Може. Револверът гърми по-силно заради луфта между цилиндъра и цевта. Логично е.
— Глупости! — повтори Кюлбо. — На какво разстояние?
— Въздухът е влажен. Нощ е… Шест-седем километра. — Томъл въздъхна: — Как ми се иска това да свършва вече…
— Да, в Танърс Корнър изглеждаше по-лесно. Нещата се пообъркаха.