Томъл замахна да смачка някакъв комар и изруга:
— Проклети гадини!
— Кой мислиш, че стреля в този час? Почти един е.
— На някого му е влязъл пор в кофата за боклук или мечка в палатката, някой стреля по любовника на жена си…
Кюлбо кимна:
— Виж, Шон спи. Може да задреме на всяко място и по всяко време.
Разрита въглените.
— Защото взима лекарства — обясни Томъл.
— Така ли? Не знаех.
— Затова все му се спи. Странен е станал, не мислиш ли?
Томъл погледна спящия, сякаш беше отровна змия.
— Преди повече ми харесваше — отбеляза Кюлбо. — Сега е някакъв такъв, сериозен. Плаши ме. Държи пушката, сякаш ще го ухапе.
— И още как. Хей, я дай спрея против комари, жив ще ме изядат. И хвърли една бутилка уиски, като ставаш.
Амелия Сакс се стресна. Навън проехтя изстрел.
Надникна в спалнята на фургона, където спеше Гарет. Той не беше чул нищо.
Последва втори изстрел.
„На кого му е притрябвало да стреля в този час?“
Изстрелите й напомниха за случката край реката, когато Люси и останалите, непредизвикани от нищо, започнаха да стрелят по лодката, мислейки, че Сакс и Гарет са отдолу.
Заслуша се внимателно, но не чу други изстрели. Нищо освен вятъра. И цикадите, разбира се.
„Странен живот водят… Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, кожата им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!“
Скоро обаче се замисли за онова, което занимаваше съзнанието й преди изстрелите.
Мислеше си за празния стол.
Не за психологическия метод на доктор Пени. Не за онова, което й бе разказал Гарет за баща си и онази ужасна нощ преди пет години. Не, тя си мислеше за друг стол — за червената инвалидна количка „Сторм ароу“ на Линкълн Райм.
За какво все пак бяха дошли тук, в Северна Каролина? Райм рискуваше всичко: живота си, онова, което бе останало от здравето му, съвместния си живот със Сакс, само и само да стане от тази количка. Да я остави празна.
И сега, легнала в мизерния фургон, търсена от полицията, Амелия Сакс си даде сметка какво я тревожеше в тази операция. Разбира се, тревожеше се за живота и здравето на Райм.
Тези страхове обаче бяха нормални. Друго я караше да иска провалянето на операцията. Най-много от всичко се боеше, че ще бъде успешна.
„О, Райм, не разбираш ли? Аз не искам да се променяш. Обичам те такъв, какъвто си. Какво щяхме да правим, ако и ти беше като всички останали?
Ти казваш: «Винаги ще бъдем заедно, ти и аз, Сакс», но тези отношения се дължат на сегашното ти състояние. Аз обичам скоростта… Ти с неподвижното си тяло и острия си ум си по-бърз и от най-бързата кола.
Точно този твой ум ме привлича по-силно и от най-страстния любовник на света.
Какво ще стане, когато отново станеш «нормален»? За какво ще съм ти аз, когато отново ще можеш да движиш ръцете и краката си? Няма ли отново да бъда за теб едно обикновено патрулиращо ченге? Ще срещнеш отново някоя друга като онази красива, но самолюбива жена, която разби живота ти, и ще ме изоставиш, както съпругът на Люси Кър я е изоставил след операцията й.
Искам те такъв, какъвто си…“
Тя си даде сметка колко егоистично е желанието й и потрепери.
„Стой си в количката, Райм! Не искам да я оставяш празна… Искам да живея с теб както досега. Искам да имам деца от теб, деца, които да те познават такъв, какъвто аз те познавам сега.“
Амелия Сакс отпусна глава и затвори очи, но вятърът и монотонната песен на мъжките цикади успяха да я приспят едва след час.
33.
Сакс се събуди на разсъмване от слабо бръмчене. Преди да отвори очи, си помисли, че пак е цикадата, но се оказа часовникът. Тя го изключи.
Цялото тяло я болеше от неудобната постелка, но се чувстваше изненадващо бодра. През прозореца проникваше ярка слънчева светлина и тя я прие като добра поличба. Днес щеше да открие Мери Бет Макконъл и да я върне в Танърс Корнър. Момичето щеше да потвърди историята на Гарет и Джим Бел и Люси Кър можеха да започнат издирването на истинския убиец — мъжа с тъмния гащеризон.
Гарет също се разбуди и стана от мръсния дюшек. Заглади мазната си коса с дългите си пръсти. Сакс се „среса“ по същия начин.