След злополуката Райм напразно се бе опитвал да извика някакви свръхчовешки сили, за да помръдне тялото си. Беше чувал за хора, които са отмествали цели коли, за да спасят затиснати под тях деца, или са карали с невероятни скорости, за да превозят някого до болницата. Скоро обаче си даде сметка, че това не е по неговите възможности.
Оставаше му само една сила — силата на ума.
„Мисли! Разполагаш само с ума си и уликите пред очите ти. Уликите няма да се променят. Затова промени начина си на мислене.“
Той отново погледна дъската. Бяха разбрали откъде е ключът. Маята беше от воденицата. Камфенът — от стар фенер. Боята — от постройката, в която бе затворена Мери Бет. Керосинът — за лодката. Алкохолът можеше да е дошъл отвсякъде. Калта от панталоните на момчето — нищо особено и…
„Чакай… Калта!“
Райм си спомни за пробите от пръст от обувките на хората, работещи в общинската сграда. Снимките от изследването на плътностния градиент все още бяха при него.
— Бен?
— Да?
— Пусни калта от панталоните на Гарет на плътностния градиент.
След като пробата бе готова, младежът попита:
— Сега какво?
— Сравни резултата с пробите от вчера сутринта.
— Добра идея — възхити се зоологът. Прегледа снимките: — Има съвпадение! Почти точно.
Младежът вече не се колебаеше да изказва мнението си. Това допадаше на криминолога.
— Откъде е пробата?
Бен погледна надписа на обратната страна на снимката:
— От обувките на Франк Хелър. Работи в Отдела за комунални услуги.
— На работа ли е още?
— Веднага ще проверя.
Бен се втурна навън. След няколко минути се върна заедно с набит мъж с рядка коса и бяла риза с къси ръкави. Новодошлият погледна несигурно Райм:
— Вие ли ни карахте да си чистим обувките вчера?
Изсмя се смутено.
— Франк, отново се нуждаем от помощта ви. Калта от обувките ви е като тази от дрехите на престъпника.
— На онова момче, дето отвлече момичето ли? — промърмори виновно Франк.
— Да. Това означава, че може би държи момичето на три-четири километра от дома ви. Бихте ли показали на картата къде точно живеете?
— Да не ме подозирате?
— Не, Франк, нищо подобно.
— Защото всяка нощ прекарвам с жена си. Гледаме телевизия. „Опасност“ и „Колело на съдбата“. Все по едно и също време. После „Защитете дивата природа“. Понякога идва и брат й. Те ще потвърдят. Той ми дължи пари, ама ще ме подкрепи, дори да нямаше дългове.
— Няма нищо страшно — успокои го Бен. — Искаме само да научим къде живеете. Покажете на картата.
Франк пристъпи напред и посочи едно място:
— Ето тук.
Квадрант Д-3, на север от Пакенок, на север от фургона. В района бяха означени няколко малки пътчета, но нямаше населени места.
— Как изглежда околността? — попита Райм.
— Главно гори и поляни.
— Знаете ли някое място, където може да се скрие отвлечено момиче?
Франк се замисли сериозно:
— Не, не знам.
— Бихте ли отговорили на още един въпрос?
— Освен тези, на които вече отговорих ли?
— Да.
— Ами питайте.
— Знаете ли за каролинските езерца?
— Разбира се, всеки знае за тях. Образувани са от метеорити преди милиони години. Когато са измрели динозаврите.
— Около вас имали от тях?
— О, пълно е.
Точно това се надяваше да чуе Райм.
— Поне петдесет-шейсет — добави Франк.
Това пък никак не хареса на криминолога.
Райм седеше с отпусната назад глава и затворени очи и премисляше за пореден път веществените доказателства.
Джим Бел и Мейсън Жермен се бяха върнали в стаята, но криминологът не им обръщаше внимание. Беше се пренесъл в друг свят, свят на наука и логика, свят, в който човек няма нужда да се движи, свят, в който забравяше дори Амелия и извършеното от нея. Виждаше уликите ясно, сякаш бяха пред него. Всъщност със затворени очи ги виждаше по-добре.
„Боя, захар, мая, кал, боя, камфен, захар, кал, мая… Мая… мая…“
Някаква мисъл мина през ума му, но веднага изчезна.
„Върни се, върни се…“
Да! Сети се.
Райм отвори очи. Погледна към ъгъла на стаята. Бел проследи погледа му: