— Какво има, Линкълн?
— Имате ли кафе-машина?
— Кафе ли? — наостри уши Том. — Никакъв кофеин. Кръвното ти е прекалено високо и…
— Не искам да пия кафе, по дяволите! Искам филтъра на кафе-машината.
— Филтър ли? Веднага ще донеса — каза Бел и излезе.
Върна се след малко.
— Дай го на Бен — нареди Райм. Обърна се към зоолога: — Виж дали хартиените влакна от филтъра не са като тези от дрехите на Гарет.
Бен постави няколко влакна под микроскопа. След това сложи и проба от дрехите на момчето. Погледна в окуляра и фокусира.
— Цветът не е съвсем същият — обяви той, — но по строеж и размер са почти еднакви.
— Добре.
Райм погледна фланелката с петната от сок.
— Пробвай отново плодовия сок от петното на фланелката. Не е ли малко кисел? Тръпчив?
Бен изпълни нареждането.
— Може би малко. Трудно е да се каже.
Райм загледа картата. Представяше си как се стеснява обръчът около Амелия и Гарет. Представяше си как момчето взима оръжието на Сакс и го насочва срещу нея.
Или как тя сама държи насочено към главата си дуло и натиска спусъка.
— Джим, би ли ми направил още една услуга? Една контролна проба.
— Разбира се, веднага тръгвам. Откъде да я взема?
Шерифът извади ключовете за колата от джоба си.
— О, няма нужда от кола.
Спомените нахлуха в съзнанието на Люси Кър.
Джеси Корн през първия си работен ден в шерифството — с безупречно лъснати обувки, но с различни чорапи. Беше се облякъл още по тъмно, за да не закъснее.
Джеси Корн, приведен зад патрулната кола, опрял гръб в нейния, докато Бартън Снел, извън нерви от хапчетата, които е изпил, стреля по тях. Само добродушните шеги на Джеси успяха да убедят едрия мъж да остави пушката.
Джеси Корн, който гордо докарва новия си червен пикап пред шерифството в почивния си ден и разхожда няколко деца в каросерията.
С тези мисли Люси се промъкваше през гората. Джим Бел им беше наредил да чакат при фургона. Щеше да изпрати Стив Фар, Франк и Мейсън да ги сменят, а нея, Трей и Нед искаше да върне в града. Те обаче взеха единодушно решение. Бързо прибраха трупа на Джеси във фургона и го покриха с един чаршаф. После Люси каза на Джим, че тръгват след бегълците и нищо на света няма да ги спре.
Гарет и Амелия бягаха бързо и не си правеха труда да заличават следите си. Движеха се по една пътека покрай блатата и отпечатъците им личаха ясно в меката почва. Люси си спомни какво бе казала Амелия на Райм за местопрестъплението на Блакуотър Ландинг — следите на Били Стейл бяха по-дълбоки отпред, което означаваше, че е тичал към Гарет, за да спаси Мери Бет. Сега виждаше същото в отпечатъците на бегълците.
След около километър почвата стана по-суха и следите вече не личаха толкова добре. Пътеката се загуби в тревата на голяма поляна и полицаите не можеха да разберат накъде са тръгнали престъпниците.
— По дяволите — изруга задъхано Люси. — По дяволите!
Обиколиха поляната, огледаха всеки метър, но не откриха нито пътека, нито нещо, което да им покаже накъде са тръгнали Амелия и Гарет.
— Какво ще правим? — попита Нед.
— Ще се обадим в шерифството и ще чакаме — отвърна тя.
Облегна се на едно дърво, хвана бутилката минерална вода, която й хвърли Трей, и я изпи до дъно.
Отново потъна в спомени.
Джеси Корн срамежливо й показва блестящия сребрист пистолет, който възнамерява да използва на полицейското състезание по стрелба.
Джеси Корн отива с родителите си на църква на Локюст стрийт.
Спомените бяха болезнени, но тя не се опитваше да ги пропъди. Когато открие Амелия Сакс, гневът й щеше да намери отдушник.
Вратата поддаде с няколко сантиметра.
— Мери Бет — провикна се Том. — Излез да си поиграем.
Двамата с мисионера си зашушукаха. След това Том пак се обади:
— Хайде, хайде, сладурче. Така ще е по-добре за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Вчера се пошегувахме. Нямаме намерение да ти правим нищо лошо.
Тя се долепи с гръб към стената до вратата и стисна томахавката с две ръце.
Вратата се открехна още, пантите изскърцаха. На пода се появи сянка. Том се подаде внимателно през пролуката.
— Къде е? — пошепна Мисионера иззад вратата.
— Виждам вход за мазето. Сигурно е вътре.