— Каква акция? — поинтересува се Мейсън.
— Ами, като фургона — каза Райм; писнало му беше да обяснява очевидни неща. — Щом Гарет използва бараката за скривалище, значи е изоставена. Защо му е на някого да изоставя работещ казан за уиски?
— Данъчните са ги разкрили — отвърна Бел.
— Точно така. Обади им се и ги питай за нелегалните фабрики за уиски, които са били разкрити и затворени през последните две години. Трябва ни стара постройка, близо до гора и да е боядисана в кафяво, въпреки че по време на акцията може да е била в друг цвят. Намира се на шест-седем километра от дома на Франк Хелър и наблизо има каролинско езерце.
Бел излезе.
— Много добре — похвали го Бен.
Дори Мейсън Жермен изглеждаше впечатлен въпреки предубежденията си.
След малко Бел се върна:
— Хванахме ги!
Погледна листчето, на което беше записал координатите, после огледа картата и накрая загради една точка в квадрант Б-4.
— Точно тук — обяви той. — Началникът на отдел „Данъчно разследване“ каза, че акцията била мащабна. Разкрили фабриката преди около година и я затворили. Един от агентите им проверил постройката преди два-три месеца, била боядисана в кафяво. Затова огледал внимателно да не би отново да я ползват. Казал, че била празна и повече не са се занимавали с нея. А, и се намира на двайсетина метра от доста голямо каролинско езерце.
— Има ли начин да се стигне с кола?
— Би трябвало. Всички нелегални фабрики за уиски са близо до път.
Райм кимна:
— Добре, Джим, открих ги. Сега искам един час насаме с нея. Знам как да я накарам да се предаде.
— Опасно е, Линкълн.
— Един час — повтори Райм и погледна шерифа в очите.
Най-сетне Бел склони:
— Добре, но ще извикам щатската полиция. Ако Гарет избяга и този път, ще го преследваме по всички правила.
— Разбрано. Мислиш ли, че микробусът ми може да стигне дотам?
— Е, пътищата не са от най-добрите, но…
— Аз ще те закарам — каза решително Том. — Каквото ще да става, ще те закарам.
Пет минути след като Райм тръгна и Джим Бел се прибра в кабинета си, Мейсън Жермен се измъкна от шерифството.
В сградата имаше десетина телефона, които можеше да ползва, но той предпочете да излезе в жегата и да се обади от един автомат пред банката. Извади няколко монети. Огледа се, за да се увери, че никой не го е видял, измъкна от джоба си листче, на което бе надраскан телефонен номер, и набра.
„Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон… Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон…“
Десетина фермери я гледаха подигравателно от консервените кутии. Тъпата рекламна песничка звучеше в ушите й като химн на невъобразимата й глупост.
Глупост, заради която Джеси Корн загуби живота си, а тя провали своя.
Почти не забелязваше какво става в бараката, не обръщаше внимание на караницата между Гарет и Мери Бет. Беше помогнала на това момче, рискувайки живота си, а сега бе негова затворничка.
Пред очите й бе само черната дупка в челото на Джеси.
В ушите й звучеше само глупавата песничка: „Чичко Джон… Чичко Джон…“
Изведнъж Сакс осъзна едно: от време на време Райм се пренасяше мислено в друг свят. Разговаряше, но думите му нямаха смисъл; усмихваше се, но усмивката му бе фалшива; даваше си вид, че слуша, но всъщност не чуваше нищо. В такива моменти той мислеше за смъртта. Обмисляше възможността да се свърже с някой лекар от организациите за подпомагане на самоубийството, като „Лете“ например, или дори да си наеме убиец. (Райм, който бе допринесъл за вкарването в затвора на не един мафиот, със сигурност имаше връзки в тези среди. Всъщност някои хора с удоволствие биха свършили работата и безплатно.)
До този момент, в който животът й изглеждаше толкова разбит, колкото животът на Райм, ако не и повече, тя винаги бе смятала желанието му да сложи край на живота си за грешно. Сега обаче го разбираше.
Гарет подскочи уплашено:
— Какво е това?
„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“
После и Сакс чу бръмченето. Бръмчене на бавно приближаваща се кола.
— Откриха ни! — изкрещя момчето.
Отвън се чу затръшване на врата.
— Сакс. Аз съм.
Тя се усмихна леко. Никой освен Линкълн Райм не можеше да открие това място.