Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:
— Къде е Мери Бет?
— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.
Кюлбо огледа стаята, погледът му се спря на вратата за мазето.
— Защо го правите? Защо искате да ни убиете? — попита припряно Райм.
— Избягала навън, а? Не съм я видял. — Кюлбо влезе, без да сваля очи от вратата на мазето. После кимна към поляната: — Не трябваше да те оставят тук сам. Голяма грешка. — Спря и огледа тялото му: — Какво е станало с теб?
— Пострадах при нещастен случай.
— Ти ли си оня нюйоркчанин, за когото приказват всички? Ти ли разбра, че са тук? Наистина ли не можеш да мръднеш?
— Наистина.
Кюлбо се изхили, сякаш е хванал някаква странна риба, която не е подозирал, че съществува.
Райм погледна тревожно вратата на мазето, след това пак Кюлбо.
— Доста си загазил — отбеляза едрият мъж.
Райм не отговори. Кюлбо най-после отмести очи от него и насочи пушката към вратата на мазето:
— Мери Бет била излязла, а?
— Избяга. Къде отиваш?
Кюлбо не му обърна внимание. Бутна вратата и стреля. После още три пъти. След това, докато презареждаше, надникна в задименото помещение.
Тогава Мери Бет Макконъл излезе иззад входната врата, където се беше скрила. В ръце държеше примитивна томахавка, за която бе казала на Райм, че е направила сама. Без да издаде звук, тя замахна с оръжието си и го стовари върху главата на Кюлбо, откъсвайки част от ухото му. Той изпусна пушката и тя се търколи по стълбите в тъмното помещение. Ударът обаче не успя да го зашемети и той удари с юмрук момичето в гърдите. Тя залитна, падна и отчаяно се опита да си поеме въздух.
Кюлбо опипа ухото си и вдигна ръка пред очите си:
— Мамка му! Боли!
После погледна младата жена. Измъкна автоматичния си нож от калъфа на колана си и го отвори. Сграбчи Мери Бет за косата и дръпна главата й назад.
Тя го хвана за китката и се опита да отблъсне ръката му, но той бе много по-силен от нея и тъмното острие бавно се приближи към бялото й гърло.
— Спри — изкрещя някой.
Гарет Ханлън стоеше на прага с голям сив камък в ръка.
— Пусни я и се махай — каза с треперещ глас.
Кюлбо пусна косата на Мери Бет и главата й издрънча на пода. Той се изправи, отново опипа ухото си и присви очи от болка. Погледна кървавите си пръсти, после — Гарет.
— Хей, сополанко, кой си ти, че да ми заповядваш?
— Хайде, изчезвай.
Кюлбо се изсмя хладно:
— Защо се върна? Аз съм почти с петдесет кила по-тежък от теб. Имам нож. Какво ще ми направиш с този камък? Хайде, ела да видим кой е по-силен.
Гарет се приведе като борец и пристъпи бавно напред. На лицето му бе изписана странна увереност. На няколко пъти се направи, че ще хвърли камъка, и Кюлбо приклекна и отстъпи леко назад. После мъжагата се изсмя, явно бе решил, че момчето не представлява особена заплаха. Избърса потта от грубото си лице и замахна с ножа към корема на Гарет. Момчето отскочи. Не беше изчислил обаче разстоянието и се намери притиснат към стената. Нямаше накъде да бяга.
Тогава Мери Бет грабна томахавката и удари с все сила Кюлбо по глезена. Той изрева от болка и се обърна към нея. Гарет скочи напред и го блъсна с все сила. Кюлбо залитна и се свлече по стълбището към мазето. Спря се посредата.
— Ах ти, сополанко такъв! — изсъска той.
Затършува в тъмното.
— Гарет! Има пушка! — изкрещя Райм.
Момчето се приближи спокойно до вратата на мазето и вдигна камъка, но не го хвърли.
„Какво прави?“ — зачуди се Райм.
Гарет измъкна някакво парцалче от дупката в единия край. Когато първите разгневени оси излетяха оттам, запрати гнездото в лицето на Кюлбо и затръшна капака.
Един куршум проби вратата на мазето и се заби в тавана. После още един. Изведнъж стрелбата спря. Райм мислеше, че Кюлбо ще стреля повече от два пъти, но това предположение не се сбъдна. Писъците от мазето също продължиха повече, отколкото бе очаквал.
Харис Томъл реши, че вече е време да се омита, да се връща в Танърс Корнър.
О’Сараян беше мъртъв, но Кюлбо сигурно вече бе довършил червенокосата и онези в бараката. Оставаше само Люси Кър. Томъл гореше от нетърпение да я довърши и да се прибира вкъщи. Цялата работа се оказа отвратителен кошмар. Никое богатство на света не бе достатъчна награда за това, което беше преживял през последните дни.