Апаратурата се очакваше скоро.
Райм се обърна към Бел:
— Ще ми е необходим лаборант, който да извършва анализите. Предпочитам да е полицай, но по-важно е да може да работи с апаратурата. И да познава добре района. Да е местен.
Мейсън поглади ръкохватката на пистолета си:
— Ще открием някого, но мислехме, че вие сте специалистът. Нали затова сме ви повикали?
— Една от причините, поради които сте ме извикали, е, че знам, когато не мога да се оправя сам — тросна се криминологът. После се обърна отново към Бел: — Сещате ли се за някого?
Люси Кър се обади:
— Синът на сестра ми, Бени, ъ… Бен, учи в Университета на Северна Каролина.
— Ще се справи ли?
— Предполагам… само дето е малко мълчалив.
— Не ми трябва да говори.
— Ще му се обадя.
— Добре. И така, искам Амелия да направи оглед на местопрестъплението и на стаята на момчето.
— Ама… — запротестира Мейсън. — Вече сме го направили. Най-прилежно.
Посочи към папката.
— Просто искам отново да ги огледа — отсече Райм. Обърна се към Джеси: — Вие познавате района. Бихте ли отишли с нея?
— Разбира се. С най-голямо удоволствие.
Сакс го изгледа накриво. Райм обаче знаеше цената на чара: Сакс се нуждаеше от съдействие, а Люси и Мейсън изобщо не изглеждаха склонни да й помагат, за разлика от влюбения Джеси.
— Искам да осигурите оръжие на Амелия — добави криминологът.
Когато полицаят излезе от границите на щата, в който работи, той загубва правата си да носи оръжие. Сакс беше оставила служебния „Глок“ и резервния си револвер в бруклинския си апартамент.
— Това е най-лесното — каза Бел. — Какво предпочитате?
— Деветмилиметров „Глок“, но мога да мина и с „Браунинг“, трийсет и осми калибър.
— Ами… Малко ще ни е трудно да ви осигурим точно такива. В Пакенок нямаме голям избор на оръжия.
— Добре, дайте каквото имате.
— Джеси е специалист по оръжията. Може да ви намери доста добър „Смит и Уесън“.
— Разбира се — обади се с готовност младият полицай.
— Бих искала да имам и белезници.
— И това ще се уреди.
Бел забеляза, че Мейсън гледа сърдито картата.
— Какво има? — попита шерифът.
— Наистина ли искаш да знаеш мнението ми?
— Иначе нямаше да питам.
— Прави каквото сметнеш за добре, Джим, но мисля, че нямаме време за допълнителни огледи. Това е голям район. Трябва да действаме бързо.
Райм загледа квадрант Л-10, където за последен път бе видяна Лидия Джонсън, и отговори вместо шерифа:
— Нямаме време да действаме бързо.
5.
— Искахме да вземем точно него — каза мъжът; погледът му несигурно заигра из буренясалия двор, в който стоеше вдигнат на тухли пикап без колела. — Обадихме се в социалната служба и питахме специално за Гарет. Защото знаехме за него и ни беше жал. Той обаче започна да прави бели от самото начало. За разлика от всички други деца, които сме гледали. Правихме всичко възможно да му угодим, но — казвам ви — той явно не виждаше нещата по този начин. Сега съжаляваме. И ни е страх. Много ни е страх.
Стояха пред олющената врата на къщата. Джим Бел бе казал, че предния ден изпратил друг полицай да извърши огледа на стаята и да разбере дали приемните родители на Гарет имат някаква представа къде може да е отишъл. Те обаче не знаеха. Амелия Сакс бе дошла само да огледа стаята, но остави Хал Бабидж да дърдори с надеждата, че може да спомене нещо, което да им помогне. Тя не споделяше съвсем мнението на Райм, че веществените доказателства са единственото, по което може да бъде разкрит и проследен престъпникът.
Това, което разбра от разговора, бе, че приемните родители на Гарет са наистина (както бе казал Хал) много уплашени, че Гарет ще се върне и ще направи нещо лошо на тях или на другите им деца. Жената, която стоеше на входната врата до съпруга си, бе дебела, с къдрава червеникава коса. Като мъжа си и тя често отместваше поглед от посетителите и нервно се взираше ту към двора, ту към околните гори, сякаш се страхуваше Гарет да не се появи отнякъде.
— Не сме му правили нищо лошо — продължи мъжът. — Никога не съм го бил, но бях стриктен, държах го изкъсо. Храним се например винаги по едно и също време. За това съм непреклонен. Гарет обаче често закъсняваше. След ядене заключвах храната и той оставаше гладен. Понякога го водех на неделно училище в църквата. Това също не му харесваше. Седеше и не казваше нито думичка през цялото време. Това ме ядосваше, казвам ви. Карах го да си подрежда стаята, винаги прилича на кочина! Всички родители се държат така с децата си. Сигурен съм обаче, че ме е намразил заради това.