Мейсън не отговори. Завъртя се и забърза по коридора.
— Така е по-добре за всички — извика шерифът след него.
„Не мисля така“ — каза си Мейсън.
— Мейсън…
Той обаче не се обърна. Влезе в оперативната зала. Франк го последва. Мейсън дори не удостои с поглед неколцината си колеги, които сега обсъждаха Насекомото. Запъти се право към кабинета си. Седна на бюрото си, отключи чекмеджето и извади пълнител с шест .357-калиброви патрона. След това стана и влезе в общото помещение. Обърна се към Натан Грумър — около трийсет и пет годишен рус полицай:
— Грумър, отивам да поговоря с Кюлбо. Идваш с мен.
— Ама — започна бавно Франк, който вече си беше взел шапката, — нали Джим изпрати мен.
— Аз искам Натан да дойде.
— При Рич Кюлбо ли? — изненада се Грумър. — С него не се понасяме. Три пъти съм го арестувал, веднъж дори му разбих носа. На твое място бих взел Франк.
— Да — съгласи се високият полицай. — Братовчед му и тъст ми са колеги. Роднини сме. Уважава ме.
Мейсън погледна упорито Натан:
— Ти ми трябваш.
— Ама Джим каза… — започна Франк.
— Искам Натан да дойде!
— Добре, Мейсън. Щом държиш.
Мейсън загледа изработения от дърво макет на женска патица на бюрото на Натан. Беше красива. Това момче имаше дарба.
— Готов ли си?
Натан въздъхна и се изправи.
— А аз какво да кажа на Джим? — попита Фред.
Без да отговори, Мейсън излезе от помещението. Натан го последва. Качиха се в служебната кола на Мейсън.
След като си сложиха коланите, както призоваваше един плакат на улицата, Мейсън започна:
— Слушай сега. Аз…
— Стига, Мейсън. Исках само да ти кажа кое смятам за най-правилно. Миналата година Франк и Кюлбо…
— Млъквай и слушай!
— Добре. Слушам. Няма нужда да ми говориш така… Слушам. Какво пак е направил Кюлбо?
Мейсън обаче не отговори. Вместо това попита:
— Къде ти е пушката?
— Карабината ли? М 77?
— Същата.
— В джипа. У дома.
— Имаш ли оптически мерник?
— Разбира се.
— Отиваме да я вземем.
Излязоха от паркинга и веднага щом се озоваха на Мейнстрийт, Мейсън включи сигналната лампа на покрива.
Натан лапна една порция тютюн за дъвчене, което не смееше да направи в присъствие на Бел.
— Пушката, значи… Затова искаше аз да дойда, а не Франк!
— Точно така.
Натан Грумър бе най-точният стрелец с пушка в шерифството, един от най-добрите в окръга.
— Значи след като си взема пушката, отиваме при Кюлбо, така ли?
— Не.
— Къде тогава?
— На лов.
— Хубави къщи — отбеляза Сакс.
Пътуваха с Люси Кър по Канал роуд към Блакуотър Ландинг. Джеси Корн и Нед Спото, набит мъж около четирийсетте, караха зад тях. Люси погледна постройките от другата страна на канала и не каза нищо.
Липсата на деца в Блакуотър Ландинг отново направи впечатление на Сакс. Замисли се, но после реши да не си губи времето с това.
Люси зави надясно по Шосе 112, после спря на отбивката, откъдето бяха тръгнали само преди половин час. Джеси Корн спря зад тях. Четиримата слязоха до реката и се качиха в лодката. Джеси се зае с греблата и промърмори:
— Не мога да повярвам — да отида на север от Пако!
Каза го с толкова тревожен тон, че Сакс отначало помисли, че се шегува. Другите обаче не се засмяха.
Слязоха на другия бряг и тръгнаха по следите на Гарет и Лидия.
След бараката, където бе пострадал Ед Шефър, следите продължиха още двайсетина метра в гората, после изчезнаха.
По предложение на Сакс четиримата се разделиха и започнаха да търсят нещо, което да им подскаже накъде е тръгнал Гарет.
Не откриха нищо и се върнаха на мястото, на което следите се губеха.
Люси се обърна към Джеси:
— Сещаш ли се за онази пътека? Онази, по която побягнаха малките наркоманчета, когато Лу Стърджис ги погна миналата година?
Той кимна и каза на Сакс:
— Намира се на петдесетина метра на север. Гарет сигурно я знае. Тя е най-бързият път през храсталаците. Иначе много ще се забави.
— Да я проверим — предложи Нед.