— Не, но изчакай. Ще видя в компютъра.
В слушалките се чу бясно тракане по клавиши. Купър пишеше най-бързо на компютър от всички познати на Райм.
— Ето, готово… Интересно…
— Не ми трябва мнението ти, Мел. Искам факти.
— Органично вещество от групата на терпените, съединение на въглерода и кислорода. Получава се от растения. Използва се за производство на пестициди, но е забранен в началото на осемдесетте. Най-много се е употребявал в края на деветнайсети век за осветление. Било е революционно откритие — дотогава са ползвали китова мас. Бил толкова популярен, колкото е природният газ в наши дни. Неизвестен извършител ли търсиш?
— Не е неизвестен, Мел. Напротив, много добре го познават. Просто не можем да го открием.
— Чудна ваканция караш, Линкълн!
— Каква ти ваканция! Значи камфенът показва, че се крие в някаква стара сграда?
— Може. Но има и друга възможност. Тук пише, че в момента камфенът се използва в различни есенции.
— Какви например?
— Парфюми, афтършейв и други козметични продукти.
Райм се замисли.
— Какво е съдържанието му в крайния продукт?
— Под един процент.
Значи много ниско. Райм обичаше да казва, че криминологът не трябва да се страхува да прави смели заключения. Сега обаче времето го притискаше и той реши да не хаби енергия с фантастични теории.
— В този случай трябва да залагаме само на сигурно — каза той. — Ще приемем, че камфенът е от стара лампа, не от парфюм. Слушай, Мел, ще ти пратя и фотокопие на един ключ. Искам да разбереш откъде е.
— Лесна работа. От кола ли е?
— Не знам.
— От къща?
— Не знам.
— Наскоро ли е произведен?
— Нямам представа.
— Май ще е по-трудно, отколкото си мислех. Прати го все пак, ще видя какво мога да направя.
След като свършиха, Райм накара Бен да фотокопира двете страни на ключа и да изпрати копията по факса на Купър. След това се опита да се свърже със Сакс. Радиостанцията не работеше, затова й се обади на мобилния телефон.
— Ало?
— Сакс, аз съм.
— Какво й е на радиостанцията?
— Не работи.
— Накъде да вървим, Райм? От другата страна на реката сме, но загубихме следата. И, честно казано… — тя понижи глас — местните са бесни. Люси още малко, и ще ме изяде.
— Направих началните изследвания, но не знам как да тълкувам данните. Сега чакам онзи човек от фабриката в Блакуотър Ландинг. Давет. Ще дойде всеки момент. Слушай, Сакс, има още нещо. Открих значителни количества амоняк и нитрати по дрехите на Гарет и в обувката.
— Да не е бомба? — попита удивена тя.
— Така излиза. Пък и тази корда е прекалено тънка за каквато и да било риба. Мисля, че я използва за капани. Внимавайте къде стъпвате! Ако видите нещо, което прилича на улика, помни, че може да е клопка. Изчакайте още малко. Надявам се скоро да ви кажа накъде да вървите.
Гарет и Лидия минаха още пет-шест километра. Слънцето печеше безмилостно; вероятно минаваше обяд. Въпреки че бе пила в кариерата, Лидия бързо ожадня, започна да й се вие свят.
Гарет сякаш го усети, защото я успокои:
— Още малко! Там е по-хладно и има вода.
Местността бе открита. Редки гори и блата. Никакви къщи или пътища. В различни посоки се отклоняваха стари, обрасли пътеки. Ако някой тръгне да ги търси, надали щеше да разбере откъде са минали в този лабиринт.
Гарет я поведе по тясна пътека. От едната й страна се издигаха скали, от другата зееше пропаст. Вървяха около километър. Изведнъж Гарет спря и се извърна рязко. Изтощена и отпаднала, Лидия се облегна на едно дърво и загледа жилавото хлапе, мръсните му ръце и крака, гъстите му вежди, безумните очи.
„Ще те хванат, негоднико! — помисли си тя. — Ще те разкъсат на парченца.“
Гарет явно остана доволен, че никой не ги преследва. След това се завря в храстите и извади тънка корда за въдица. Опъна я през пътеката, на няколко сантиметра над земята. Беше почти незабележима. Върза я за една пръчка, която пък опря в голяма стъклена бутилка, пълна с някаква мътна течност. Лидия долови лека миризма на амоняк. Това я ужаси; в болницата често виждаше изгаряния от основи. Такова количество амониева основа можеше да причини сериозни поражения на десетина души.