— Не можеш да го направиш! — прошепна тя.
— Тебе пък кой те пита? Сега свършвам и отиваме вкъщи.
„Вкъщи ли?“
Момчето замаскира голямата бутилка с клонки. Лидия си представи как съдържанието й опръсква хората, тръгнали да я спасят, как ги ослепява, изгаря кожата им.
Преди години Лидия бе участвала в момичешката скаутска организация, но задачите, които ги караха да изпълняват там, й бяха скучни. Завиждаше на момчетата, които учеха полезни неща: да се ориентират по компас, да поставят капани, да добиват вода от различни растения, да познават ядивните плодове. Тя не знаеше точно къде се намират, но имаше добра ориентация за посока и предполагаше, че са изминали около осем километра на североизток от Блакуотър Ландинг, въпреки че Аутърбанкс, накъдето очевидно се бяха запътили, се намираше на изток от Танърс Корнър. Явно целта на Гарет бе не да отидат по най-прекия път при Мери Бет, а да подмами преследвачите да навлязат още по-дълбоко в опасните земи на север от Пако.
Дали да не предупреди по някакъв начин Джим Бел и останалите? Нямаше как да го направи: ръцете й бяха вързани, а Гарет я наблюдаваше през цялото време. Затова тя отправи молитва към ангела си пазител да бди над хората, които идват да я спасят.
Сега вървяха по-бързо въпреки жегата. Лидия едва успяваше да догони Гарет, който като че ставаше по-мръсен с всяка изминала минута, целият бе в прах и останки от гнили листа. Сякаш бавно се превръщаше в насекомо.
Той кимна към един хълм:
— Там горе. Там ще нощуваме. Утре сутринта ще продължим към океана.
Престилката й отдавна бе мокра от пот. Горните й две копчета бяха разкопчани и се виждаше сутиенът й. Момчето постоянно зяпаше закръглените й гърди. Това обаче не я интересуваше. Искаше само да влезе в някое хладно помещение, каквото и да е то.
След петнайсетина минути излязоха на една поляна сред гората. Пред тях се виждаше стара воденица, обградена с тръстики и папур. Покрай нея течеше поток, който в по-голямата си част приличаше вече на блато. Постройката бе изгоряла; сред развалините се издигаше очукан комин. Лидия си спомни, че това се нарича Паметник на Шърман, на името на генерала от Гражданската война, който по пътя си към океана оставял след себе си опожарени домове със стърчащи комини.
Предната част на воденицата бе останала незасегната от пожара. Гарет блъсна Лидия вътре, затръшна тежката дъбова врата и я заключи с резе. Приближи се до счупения прозорец и се заслуша. Стоя неподвижно известно време, после, след като се увери, че никой не ги преследва, подаде на пленницата си бутилка вода. На Лидия й се искаше да изгълта всичко на един дъх, но се сдържа и започна да пие по малко.
После завърза ръцете й зад гърба.
— Необходимо ли е да го правиш? — попита тя.
Той завъртя очи, за да покаже колко глупав е въпросът й, и не отговори. Бутна я да седне на пода.
— Кротувай и си дръж устата затворена.
Приседна до отсрещната стена и затвори очи. Останаха така около половин час, в пълно мълчание. През това време Лидия се убеди, че не само ангелът й пазител, ами и всички жители на окръг Пакенок са я забравили.
10.
Заедно с Джим Бел в стаята влезе мъж около петдесетте, с оредяла коса и кръгло, благородно лице. Носеше синьото си сако в ръка, бялата му риза беше безупречно изгладена и колосана, въпреки че под мишниците му се забелязваха тъмни петна. Раирана вратовръзка със златна игла допълваше облеклото му.
Това явно бе Давет.
Острият поглед на Райм още от вратата разчете монограма на иглата за вратовръзка на новодошлия: ББНД.
Какво ли означаваше? Бенджамин? Бърнард? Браян?
Новодошлият погледна Райм, присви очи и кимна за поздрав.
— Хенри, това е Линкълн Райм — представи ги Бел.
Значи не е монограм. Това наистина бе Давет, но малкото му име беше Хенри. Дали щипката не е принадлежала на баща му? Бенджамин Бърнс Никълъс Давет. На този човек определено му отиваше да носи четири имена. Може би бе взел пример от баща си.
Райм също кимна.
Давет бързо огледа апаратите в стаята.
— Разбирате ли от хроматографски апарати? — попита Райм.
— В изследователския ни отдел има два. Но този модел… Вече дори не се произвежда. Защо го използвате?
— По финансови причини, Хенри — обясни Бел.
— Ще ви пратя един от моите.