— Стоун Крийк ли? — възкликна Джеси Корн, след като Сакс им предаде думите на Райм. — На около километър е.
Тръгна през храстите. Люси и Амелия го последваха. Нед Спото вървеше отзад, оглеждайки тревожно гъсталака.
След пет минути излязоха на добре отъпкана пътека. Джеси махна на изток.
— Това ли е пътеката, по която мислехте, че е минал? — попита Амелия.
— Да — отвърна Люси.
— Прави бяхте — призна едва чуто Сакс, — но въпреки това трябваше да изчакаме.
— Не. Ти искаше да покажеш кой командва.
„Точно така“ — помисли си Сакс. Гласно каза:
— Сега обаче знаем, че може би по пътеката има заложена бомба.
— И без това щях да внимавам — озъби се Люси.
За десет минути стигнаха до мътната и разпенена от замърсители Стоун Крийк. На брега забелязаха два чифта отпечатъци: едните от обувки, малки, но дълбоки, като на пълна жена; другите — от боси мъжки крака. Гарет явно бе хвърлил и другата си маратонка.
— Да пресечем тук — предложи Джеси. — Познавам боровата гора, за която спомена господин Райм. Това е най-прекият път да се стигне до нея.
Сакс тръгна към рекичката.
— Чакай — спря я Джеси.
— Какво има?
Люси и Нед бяха седнали на земята и се събуваха. Усмихнаха се на реакцията й.
— Ако се намокриш и продължиш с мокри обувки, ще ти излязат мехури — обясни Люси. — Няма да можеш да минеш и сто метра.
— Ходенето сред природата не е любимото ти занимание, нали? — отбеляза Нед.
Джеси Корн се усмихна неловко и смъмри колегата си:
— Ами това е, защото живее в града, Нед. Също както ти надали ще се оправиш в метрото или в някой небостъргач.
Сакс не обърна внимание нито на заядливата забележка, нито на опита да я защитят. Събу обувките и чорапите си и нави крачолите на дънките си.
Нагазиха в реката. Водата беше леденостудена и ги освежи. Сакс съжали, че трябва да излязат толкова скоро.
На другия бряг изчакаха краката им да изсъхнат и се обуха. Огледаха брега и отново забелязаха следите. Тръгнаха към гората, но почвата стана по-суха и следите не личаха.
— Боровата гора е в тази посока — каза Джеси и махна на изток. — Най-логично е да са тръгнали направо натам.
Повървяха двайсетина минути в индианска нишка; внимателно оглеждаха земята за клопки. Скоро дъбовете и тръстиките се смениха с хвойни и американски ели. Отпред се появи тъмнозелената ивица на боровата гора. Следи обаче нямаше, не можеше да се разбере откъде са влезли в гората.
— Много е голяма — промърмори Люси. — Как ще намерим следите?
— Да се разпръснем — предложи Нед. — Ако е заложил капан, ще ни е дяволски трудно да забележим.
Тъкмо смятаха да се разпръснат, когато Сакс вдигна ръка:
— Чакайте!
Тръгна внимателно през храстите. След петнайсетина метра, сред група от някакви прецъфтели ниски дървета, откри отново следите. Оттам започваше добре очертана пътека през гората.
— Оттук са минали! — извика тя. — Вървете по моите следи, проверих за клопки.
— Как ги откри? — попита възхитено Джеси Корн.
— Надушваш ли нещо?
— Скункс — отвърна Нед.
— Панталоните на Гарет миришеха на скункс. Предположих, че е минавал оттук и друг път. Затова тръгнах по миризмата.
Джеси се засмя и се обърна към Нед:
— Е, как ти се струва нашето градско момиче?
Нед не каза нищо. Отрядът пое бавно през боровата гора.
На няколко пъти минаваха през обширни, почти голи пространства, осеяни с изсъхнали дървета и храсти. Липсата на прикритие тревожеше Сакс. След като за трети път я стресна някакво животно, тя се обади на Райм.
— Райм, там ли си?
— Какво има? Открихте ли нещо?
— Вървим по следите им. Мислиш ли, че Гарет е въоръжен?
— Не. Защо?
— Тук, сред гората, има големи голи пространства. Растенията са загинали от киселинни дъждове или от някакво замърсяване. Няма къде да се скрием. Това е идеално място за засада.
— По уликите не можем да съдим, че носи оръжие. Има нитрати, но ако бяха от боеприпаси, щеше да има и остатъци от барут, смазка, кордит и живак. Нищо такова не сме открили.