— Това доказва само, че не е стрелял наскоро.
— Така е.
Тя затвори.
Повървяха още няколко километра. Наоколо миришеше на смола, насекомите жужаха, жегата бе непоносима. Все още се движеха по пътеката, по която бяха минали Гарет и Лидия, но следите вече не се виждаха. Сакс се чудеше дали не са пропуснали…
— Стой! — изкрещя Люси Кър и коленичи. Нед и Джеси застинаха на място. Сакс мълниеносно извади револвера си.
После разбра какво гледа Люси — тънка сребриста нишка, опъната през пътеката.
— Уха! — възкликна Нед. — Как я забеляза? Почти невидима е.
Люси не отговори. Запромъква се внимателно през храстите.
— Да извикаме сапьорния отряд от Елизабет Сити — предложи Джеси.
— Шшшт.
Люси разгърна няколко листа.
Сакс затаи дъх. Наскоро бе пострадала от бомба. Не беше сериозно ранена, но добре помнеше оглушителния гръм, горещината, ударната вълна и разрушенията. Не искаше да го преживее за втори път. Знаеше, че в някои самоделни устройства престъпниците слагат дребни монети, които при взрива се разпръскват като куршуми. Дали и Гарет не бе направил нещо подобно? Спомни си снимката му: мътните, хлътнали очи. Спомни си бурканите с насекомите. Начина, по който бе загинала онази жена в Блакуотър Ландинг. Полицая Ед Шефър, който лежеше сега в кома. Да, реши тя, Гарет е в състояние да заложи и най-смъртоносната клопка.
Люси отмести и последното клонче. Сакс потръпна.
Полицайката въздъхна и седна на земята:
— Проклет паяк!
Нишката не беше корда, а паяжина.
Всички си отдъхнаха.
— Паяк, а? — изхили се Нед Спото.
Джеси също се засмя.
От гласовете им обаче не личеше да им е забавно и когато продължиха по пътеката, всички внимателно прескочиха безобидната нишка.
Линкълн Райм гледаше черната дъска:
Място, свързано с престъпника: стаята на Гарет:
Миризма на скункс; натрошени борови иглички; рисунки на насекоми; снимки на Мери Бет и семейството на момчето; книги за насекоми; корда; ключ; керосин; амоняк; нитрати; камфен.
Въздъхна ядосано. Чувстваше се напълно безполезен. Уликите му изглеждаха необясними.
„Риба на сухо…“
Очите му се спряха на „Книги за насекоми“.
Обърна се към Бен:
— Ти си студент, нали?
— Да.
— Сигурно четеш много.
— През повечето време, когато не съм на практика.
Райм заразмишлява на глас:
— Какво можеш да разбереш за човека, ако знаеш кои са любимите му книги? Освен очевидното, разбира се: че темата на книгата му е интересна.
— Какво?
— Ами, ако някой чете главно книги от типа „направи си сам“, това говори едно нещо за човека. Ако повече се интересува от художествена литература — друго. Гарет чете само научни книги. Какъв е изводът?
— Не знам, сър.
Младежът хвърли поглед към краката на Райм, после бързо отмести очи към таблицата.
— Не съм голям познавач на човешката природа — измънка той. — От животни разбирам повече. Те са по-постоянни, по-лесно предвидими от хората. Също и по-умни.
Даде си сметка, че говори безсмислици и млъкна.
Райм отново погледна книгите.
— Том, би ли ми монтирал устройството за прелистване? Май остана в микробуса.
— Да, мисля, че е там — каза болногледачът.
— Надявам се да си го взел. Поръчах ти да го вземеш.
— Казах, че мисля, че е там. Ще ида да проверя.
Том излезе.
„Насекомите били и по-умни…“
Том скоро се върна с устройството за прелистване.
— Бен — извика Райм, — би ли ми подал най-горната книга?
— Тази ли? — Младежът посочи „Полеви определител на насекомите в Северна Каролина“.
— Да, сложи я върху устройството… ако обичаш.
Болногледачът показа на Бен как да постави книгата, после включи устройството към системата за управление.
Райм прочете първата страница, но не откри нищо интересно. Помести леко безименния си пръст и устройството прелисти страницата.
11.
Гората ухаеше на смола.
Докато оглеждаше пътеката за клопки, Люси Кър си даде сметка, че отдавна не са виждали следите на Гарет и Лидия. Тя махна, за да отпъди някакво насекомо, което й се струваше, че пълзи по врата й. Оказа се струйка пот. Това скитане я дразнеше. Вечер след работа и в свободното си време обичаше да излиза и да се грижи за градината си. Веднага щом се прибереше вкъщи, навличаше избелели шорти, фланелка и сини гуменки и излизаше в двора на светлозелената си къща, която Бъд с готовност й бе приписал след развода. Там Люси грижливо поливаше и плевеше теменужките, крехките диви орхидеи и оранжевите камбанки. Почистваше листата им от прах и им шепнеше, сякаш бяха децата, които някога бе сигурна, че ще има.