Понякога, забелязала някое напъпило цвете край пътя, тя спираше полицейската кола, изваждаше го и го занасяше в градината си. Познаваше всички растения, покрай които минаваха сега — бъз, див ориз, папур, чиито остри като мечове листа бяха по-високи от човек, вечерна иглика… Ето и едно паразитно растение, което се впива с корените си в съседните треви и смуче жизнени сокове. Люси му хвърли кратък поглед, после пак се съсредоточи върху земята пред краката си.
Пътеката вървеше нагоре по стръмен скалист хълм. Люси Кър го изкачи с лекота, но на върха спря. Не, тук имаше нещо нередно.
След нея се качи Амелия и също спря. После се появиха и мъжете. Джеси едва си поемаше въздух, а Нед, който бе добър плувец и турист, дори не се беше изпотил.
— Какво има? — попита Амелия.
— Няма логика.
— Кое?
— Гарет да е минал оттук.
— Нали вървим по пътеката, както ни каза господин Райм — обади се Джеси. — Това е единствената борова гора в района. Следите на Гарет водеха насам.
— Така беше, но от три километра не сме ги виждали.
— Защо мислиш, че не е минал оттук? — поинтересува се Амелия.
— Гледай какво расте тук. Все повече и повече блатни треви. Става все по-блатисто. Хайде, разсъди логично, Джеси. Къде ще отиде Гарет, ако е минал оттук? Вървим направо към Грейт Дизмал.
— Какво е Грейт Дизмал? — попита Амелия.
— Огромно блато. Най-голямото по Източното крайбрежие — обясни Нед.
— Там няма нищо — обясни Люси. — Никакви къщи, никакви пътища. В най-добрия случай може да стигне до Вирджиния, но това ще му отнеме дни.
— А през този сезон трябва направо да се къпеш в препарат против комари, за да не те изядат жив — добави Нед Спото. — Да не говорим за змиите.
Сакс се огледа.
— Има ли къде да се скрият наоколо? Пещери? Изоставени постройки?
— Няма пещери — отвърна Нед. — Може би има няколко стари бараки, но повечето вече са погълнати от блатата. Люси е права. Този път не води наникъде.
— Мисля, че трябва да се връщаме — заключи Люси.
Сакс не възрази.
— В боровата гора сме, Райм — каза по телефона. — Има пътека, но не се виждат следи. Люси твърди, че няма логика да е минал оттук. Казва, че на североизток имало само блата. Няма къде да отиде.
— Мисля, че е тръгнал на изток — каза Люси. — Или на юг, назад към реката.
— Може да е тръгнал към Милъртън — предположи Джеси.
Люси кимна.
— Това са две големи фабрики, които вече не работят. Собствениците преместиха дейността си в Мексико. Сега са банкова собственост. Има десетки изоставени постройки, в които може да се скрие.
Амелия предаде думите й на Райм.
„Странен човек“ — помисли си Люси.
Нюйоркчанката послуша няколко секунди, после затвори.
— Линкълн каза да продължаваме — обяви тя. — Уликите не показват, че е тръгнал на юг.
— На юг и на запад да не би да няма борове? — тросна се Люси.
Червенокосата поклати глава:
— Може да не изглежда логично, но така показват уликите. Продължаваме.
Люси погледна Джеси и разбра, че от него не може да очаква подкрепа.
— Не, мисля, че трябва да се върнем — настоя тя — и да видим дали не е свърнал встрани от пътеката.
Амелия я погледна в очите:
— Знаеш ли какво… Хайде да се обадим на Джим Бел да видим той какво мисли.
Искаше да й напомни, че проклетият Линкълн Райм ръководи цялата акция, а той е поставил Амелия начело на отряда! Каква глупост — мъж и жена, които никога преди не са стъпвали в Щата на катранените хълмове, които нямат никаква представа за хората тук, изобщо за района, да казват на хора, които са прекарали целия си живот тук, как да си вършат работата!
Трябваше обаче да се подчини.