— Добре — промърмори тя. — Искам обаче да отбележа, че не съм съгласна.
Обърна се и тръгна сърдито напред. Стъпките й изведнъж заглъхнаха — пътеката бе покрита с дебел слой борови иглички.
Телефонът на Амелия иззвъня и тя забави ход, за да го включи.
Люси продължи бързо през игличките. Едва сдържаше гнева си. Нямаше начин Гарет Ханлън да е минал оттук. Само си губеха времето. Трябваше да вземат кучета. Да поискат подкрепления от Елизабет Сити. Трябваше…
Изведнъж всичко се разлюля пред очите й и тя политна напред. Изкрещя и протегна ръце, за да омекоти удара.
Стовари се на земята, въздухът й излезе, в дланите й се забиха борови иглички.
— Не мърдай — предупреди я Амелия; внимателно започна да се изправя.
— Защо, по дяволите, ме блъсна?
— Не мърдай! Нед, Джеси, останете на място!
Нед и Джеси застинаха с ръце на кобурите.
Амелия се намръщи болезнено, докато се изправяше, след това взе някаква дълга пръчка и започна да рови с нея из игличките. На две крачки от Люси пръчката потъна дълбоко под купчина клонки.
— Това е капан — заяви нюйоркчанката.
— Никъде не се вижда корда. Гледах много внимателно — възрази Люси.
Амелия повдигна клонките. Бяха закрепени върху мрежа от корда и криеха половинметрова дупка.
— Това е вълча яма, Люси — каза Нед. — Замалко да паднеш вътре.
— И какво има в нея? — попита Джеси. — Бомба ли?
— Дай си фенерчето — нареди Амелия.
Светна в дупката и бързо отстъпи.
— Какво има? — попита Люси.
— Гнездо на оси!
— Мамка му! — възкликна Нед. — Мръсник…
Амелия внимателно махна останалите клонки. Гнездото бе с размерите на футболна топка.
— Божичко! — промълви Нед.
— Как разбра? — обърна се Люси към Амелия.
— Линкълн ме предупреди по телефона. В момента чете книгите на Гарет. В една от тях имало подчертан пасаж за някакво животно, наречено мравколъв. То си изкопава дупка, крие се на дъното и ухапва с отровните си челюсти всяко насекомо, което падне вътре. Мастилото било прясно. Райм си спомнил за боровите иглички и решил, че момчето може да е изкопало яма и да я е замаскирало с борови клонки.
— Хайде да изгорим гнездото — предложи Джеси.
— Не.
— Опасно е да го оставим така.
Люси се съгласи с нюйоркчанката:
— Димът ще ни издаде. Нека просто оставим ямата открита. После ще се върнем да го обезвредим. Оттук и без това надали ще мине някой.
Амелия кимна. Отново се обади по телефона.
— Открихме клопката, Райм. Няма пострадали. Не беше бомба, а гнездо на оси… Ще внимаваме… Обади се, ако откриеш още нещо.
Продължиха и едва след двеста-триста метра Люси събра смелост да каже:
— Благодаря. Ти беше права, че е минал оттук. Аз сгреших. — Поколеба се няколко секунди, после добави: — Джим е направил добър избор, като ви е повикал чак от Ню Йорк. Отначало не го одобрявах, но ако успеем, ще се радвам.
Амелия се намръщи:
— Повикал ни от Ню Йорк, така ли?
— Да, за да ни помогнете.
— Никой не ни е викал.
— Как така?
— Бяхме в медицинския център в Ейвъри. Линкълн ще се подложи на операция. Джим разбрал, че сме тук, и тази сутрин дойде да ни помоли да прегледаме уликите.
Люси се замисли. После се изсмя с облекчение:
— А пък аз да си помисля, че е изхарчил общински пари, за да ви докара.
Амелия поклати глава:
— Операцията е вдругиден. Имаме малко свободно време. Това е.
— Ех, този Джим… Защо не ни каза? Все така тайнствено се държи.
— Помислила си, че е решил, че сами не можете да се справите, така ли?
— Нещо такова.
— Братовчед му работи с нас в Ню Йорк. Той е съобщил на Джим за идването ни.
— Чакай. Роланд ли имаш предвид? Познавам го, и още как. Познавах и покойната му жена. Страхотни момчета има.
— Наскоро ми идваха на гости.
Люси отново се засмя:
— Май съм си направила прибързани заключения. Значи идвате от Ейвъри? От медицинския център?
— Да.
— И Лидия Джонсън работи там.
— Така ли? Не знаех.
В съзнанието на Люси нахлуха спомени. Някои бяха радостни, други искаше да забрави. Не беше сигурна дали иска да ги сподели Амелия. Каза само: