— Затова толкова искам да я спася. Преди няколко години имах здравословни проблеми и Лидия се грижеше за мен. Много добър човек е.
— Ще я спасим — увери я Амелия.
Вече се движеха по-внимателно. Клопката ги беше уплашила. Жегата бе непоносима. Джеси извади бутилка вода. Пиха един след друг, без дори да си правят труд да бършат гърлото.
— Каква операция ще правят на приятеля ти? — попита Люси. — Нещо, свързано със… състоянието му ли?
— Да.
— Не си много въодушевена…
— Не вярвам да има подобрение.
— Защо тогава се подлага на нея?
— Има шанс да му помогне — обясни Амелия. — Макар и нищожен. Става дума за нов метод.
— Но ти не искаш да се оперира?
— Не, не искам.
— Защо?
Амелия се замисли.
— Защото може да умре. Или състоянието му да се влоши — изрече бавно.
— Как може да има по-лошо състояние?
— Може да изпадне в кома от упойката. Да загуби способността да диша сам. Да говори.
— Обсъждали ли сте това?
— Да.
— Той обаче е упорит, така ли?
— Да.
Люси кимна:
— Отдалеч му личи, че е твърдоглав.
— Меко казано!
Изведнъж нещо в храстите изпращя. Докато Люси извади оръжието си, Сакс вече бе насочила револвер към една дива пуйка, която изскочи от гъсталака. Четиримата се усмихнаха, но скоро облекчението им отново отстъпи място на тревогата.
Прибраха оръжията си и продължиха мълчаливо.
Хората реагираха по различен начин пред Линкълн Райм.
Едни започваха с добродушни шеги за инвалиди и паралитици.
Други, като Хенри Давет, изобщо не обръщаха внимание на недъга му.
Трети реагираха като Бен — правеха се, че не го виждат, и копнееха час по-скоро да се махнат от погледа му.
Точно тези третите бяха най-омразни на Райм — отношението им му напомняше колко е по-различен от другите. Сега обаче нямаше време да се занимава с поведението на временния си асистент. Гарет завличаше Лидия все по-дълбоко и по-дълбоко в пущинака, а Мери Бет можеше всеки момент да умре от задушаване, жажда или загуба на кръв.
Джим Бел влезе в стаята и викна:
— Има добри новини от болницата. Ед Шефър прошепнал нещо на една от сестрите. После отново загубил съзнание, но аз го приемам като добър знак.
— Какво е казал? Нещо за картата в бараката ли?
— Казал е нещо като „важно“ и „олива“.
Бел се приближи до картата. Посочи една местност на изток от Танърс Корнър:
— Това е вилна зона. Едно от пътчетата се казва Олив стрийт, но се намира на юг от Стоун Крийк. Да кажа ли на Люси и Амелия да проверят?
Пак вечното противоречие: веществените доказателства срещу показанията на свидетели. За Райм спор нямаше.
— Да останат, където са — отсече той. — На север от реката.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Добре — съгласи се неохотно шерифът.
Телефонът иззвъня и Райм го включи с бързо движение на безименния си пръст.
Гласът на Сакс прозвуча в слушалките:
— Райм, намираме се на място, където се пресичат четири-пет пътеки, не знаем накъде да тръгнем.
— И аз не знам, Сакс. Ще се опитаме да поработим още по уликите.
— От книгите не можеш ли да измислиш нещо?
— Не, но са много интересни — доста сериозно четиво за шестнайсетгодишно момче. По-умен е, отколкото си мислехме. Къде точно се намираш, Сакс? Бен, иди, ако обичаш, при картата.
Сакс отново поиска мнението на останалите от отряда, след това заговори на Райм:
— На около шест километра на североизток от мястото, на което пресякохме Стоун Крийк, почти по права линия.
Райм повтори думите й на Бен, който постави ръка на картата. Квадрант Ж-7.
Близо до дебелия му пръст Райм забеляза някакво правоъгълниче.
— Бен, какво е това?
— Мисля, че е никаква стара кариера.
— О, Господи!
— Какво има?
— Защо, по дяволите, никой не ми е казал, че наблизо има кариера?
Бен сведе виновно очи; явно приемаше упрека лично.
— Ами аз…
Райм не го слушаше. Можеше да обвинява само себе си. Трябваше да се досети, нали Давет говореше, че много хора изкарвали препитанието си с добиване на варовик. Как иначе да го добиват освен в кариери? Райм веднага трябваше да попита. А и нитратите не бяха от самоделна бомба, а от динамита, с който са разбивали скалите.