— Стойте настрани от водата — предупреди Люси. — Опасна е. Едно време децата идваха да се къпят. Племенникът ми, по-малкият брат на Бен, също идва веднъж. Баща му хубаво го наложи с каиша. Аз пък просто му показах снимката на Кевин Добс, след като беше престоял една седмица във водата. След това не е стъпил наблизо.
— Този психологически подход доктор Страх ли ти го препоръча? — пошегува се Сакс.
Люси се засмя.
Сакс отново си помисли за деца.
„Не сега, не му е сега времето…“
Телефонът й завибрира. Беше изключила звука, тъй като се приближаваха до престъпника.
— Сакс, къде сте? — чу се гласът на Райм.
— На ръба на кариерата — прошепна тя.
— Има ли някой?
— Току-що дойдохме. Засега не се вижда нищо подозрително. Тъкмо започваме претърсването. Всички постройки са сринати до основи, не виждам къде може да се скрие. Има обаче много удобни места за клопки.
— Сакс…
— Какво има, Райм?
Загриженият му глас я тревожеше.
— Има още нещо. Току-що получих резултатите от ДНК-анализа на салфетката, която намери тази сутрин.
— И?
— Спермата е на Гарет. Кръвта е на Мери Бет.
— Изнасилил ли я е?
— Внимавайте, Сакс, но не се бавете. На Лидия не й остава много време.
Лидия се криеше в тъмна, мръсна стаичка, някогашен склад за зърно. Ръцете й все още бяха вързани зад гърба, виеше й се свят от жегата и обезводняването. Това бе първото скривалище, което намери, след като избяга от Гарет. Когато се вмъкна и затвори вратата, десетина мишки се разбягаха в краката й и тя мобилизира цялата си воля, за да не запищи.
Стъпките на Гарет се чуваха някъде навън заедно с постоянното стържене на воденичния камък.
Обхвана я паника и започваше да съжалява, че му е избягала. Само че вече нямаше връщане назад. Не можеше да се предаде. Беше му причинила болка и той щеше да й отмъсти, ако я хване. Може би дори щеше да я убие. Не й оставаше друго, освен да избяга.
Тя погледна през една пролука на вратата и се заслуша внимателно. Чу стъпките му в съседната стая, мърмореше си нещо и отваряше вратите на другите складови помещения. Беше се надявала да помисли, че е избягала навън, но той очевидно знаеше, че не е успяла, и я търсеше в сградата. Реши да не стои повече в склада. Гарет скоро щеше да я намери. Измъкна се от скривалището си и безшумно влезе в съседната стая. Единственият изход оттам бе стълбището за втория етаж. Тръгна нагоре. Задъха се. Едва пазеше равновесие.
Момчето се обади от коридора:
— Заради теб ме ухапа! Боли!
„Да те беше ухапала по окото или между краката — помисли си тя. — Върви по дяволите, сополанко такъв!“
Той затропа из стаята под стълбището. Лидия чу пъшкането му. Стори й се дори, че го чува как пука кокалчета.
Отново я обхвана страх. Зави й се свят.
Стаята на горния етаж беше голяма и многобройните й прозорци гледаха към изгорялата част на воденицата. Имаше само една врата. Лидия я отвори и се озова в мелничното помещение. Зъбните колела бяха ръждясали и двата големи воденични камъка в средата на помещението не се движеха. Явно звукът, който се чуваше, бе от колелото, което се въртеше бавно от водата. Лидия забеляза дълбока, тясна яма, напомняща кладенец. Дъното й не се виждаше. В нея се изливаше ръждивожълтата вода от водното колело и сигурно оттам се връщаше в реката.
— Стой! — изкрещя Гарет зад гърба й.
Тя се стресна. Обърна се. Той стоеше на вратата. Гледаше я с широко отворени очи и притискаше ръката си, върху която се виждаше голяма синкава подутина.
— Заради теб ме ухапа — изръмжа. — Накара ме да я убия. Сега е мъртва! Не исках да го правя, ти ме принуди! Връщай се в стаята! Ще ти завържа и краката. — И тръгна към нея.
Тя погледна скулестото му лице, гъстите му вежди, широките му длани, гневните му очи. През съзнанието й запрепускаха образи: умиращ от рак пациент; момчето, което хрупа лакомо чипс; гнусната стоножка; пущинака навън; самотните й нощи, докато чакаше приятелят й да се обади; цветята, които бе оставила в Блакуотър Ландинг, въпреки че май изобщо не искаше да ги носи…
Това й дойде много.
Лидия спокойно се отдръпна от Гарет, мина покрай воденичните камъни и се хвърли в бездънната яма.