На долния етаж имаше малко мазе, затворено с капак, в което се влизаше през главното помещение. Мери Бет погледна долу и я побиха тръпки. Миналата нощ, когато Гарет бе излязъл за нещо, тя събра кураж да слезе по скърцащите стълби и да потърси изход от ужасната барака. Път навън обаче нямаше; мазето беше натъпкано със стари кашони, буркани и торби.
Не усети кога се е върнал Гарет. Той бързо заслиза към нея. Тя изпищя и се опита да избяга. След това всичко й се губеше. Когато дойде в съзнание, бе цялата в кръв, просната на земята, а Гарет, смърдящ на пот, се приближи, обгърна я с ръце и загледа гърдите й. Докато я качваше на горния етаж, тя усети твърдия му пенис до тялото си…
„Стига! Не мисли за това! Нито за болката, нито за страха… Къде ли е Гарет сега?“
Вчера я беше страх да стои заедно с него в бараката. Сега, когато бе сама, тревогата не намаляваше. Да не би да я е забравил? Или да е загинал при някаква злополука; да го е застрелял някой полицай? В такъв случай и тя щеше да умре — от жажда. Мери Бет Макконъл си спомни един проект, по който бе работила като студентка: Историческото общество на Северна Каролина финансираше ДНК-анализа на останките в някакъв гроб от деветнайсети век, за да се докаже дали там е бил погребан сър Франсис Дрейк, както се твърдеше в някаква местна легенда. За неин ужас, когато отвориха ковчега, видяха, че костите в горната част на трупа са в изправено положение и от вътрешната страна на капака има следи от нокти. Нещастникът е бил погребан жив.
Тази барака щеше да е нейният ковчег. И никой…
Изведнъж й се стори, че нещо се движи навън, в края на гората. Стори й се, че вижда сред храсталака мъж с широкопола шапка. Заради тъмния цвят на дрехите му и стойката на тялото му тя си помисли: „Прилича на мисионер.“
Чакай… Наистина ли имаше някой, или това бе само игра на сенки сред дърветата? Мери Бет не можеше да определи.
— Насам! — изкрещя тя.
Прозорецът обаче бе затворен, а дори и да нямаше стъкло, непознатият надали щеше да я чуе на това разстояние.
Тя грабна раницата си с надежда да открие свирката, която параноичната й майка настояваше да носи за по-голяма сигурност. Мери Бет й се беше присмяла за идеята (свирка против изнасилвачи в Танърс Корнър?) и хвърли безполезната вещ в шкафчето си при порцелановата статуетка на балерина. След това свирката изчезна от шкафа и Мери Бет си помисли, че майка й сигурно я е пъхнала незабелязано в раницата.
Свирката обаче я нямаше. Може би Гарет я е намерил и я е взел, докато тя е била в безсъзнание. Значи се налагаше да крещи, въпреки че беше прегракнала. Тя взе един от бурканите с насекоми с намерението да го запрати по прозореца. Вдигна го, но спря. Не! Мисионера беше изчезнал. На мястото, където го бе видяла, сега се виждаха само една дебела върба, трева и ниско лаврово дърво, което се клатеше от вятъра.
Може би само това е видяла.
За Мери Бет Макконъл, с размътен от жегата, страха и умората разум, реалност и въображение започнаха да се размиват. Всички зловещи легенди за Северна Каролина оживяха в съзнанието й. Може би Мисионера бе един от тези приказни герои, като Девойката от езерото Дрюмънд.
Или като призраците от Грейт Дизмал Суомп.
Или като Бялата сърна — легенда, на която поразително започваше да напомня собственият й живот.
Главата я болеше, виеше й се свят. Тя се отпусна на прашния диван и затвори очи, унесена от бръмченето на осите около гнездото пред прозореца — бойното знаме на похитителя й.
Лидия усети дъното под краката си и се отблъсна към повърхността.
Показа глава над водата и се закашля. Намираше се в някакъв блатист вир на двайсетина метра под воденицата. Зарита силно с крака, за да се задържи на повърхността. Усети жестока болка. Сигурно си беше изкълчила или счупила глезена.
Вирът бе около три метра дълбок и ако не риташе с крака, щеше да се удави.
Въпреки болката успя да задържи лицето си над водата и да се насочи към брега.
Беше преплувала към два метра, когато усети нещо студено да се увива около врата й. Змия! Спомни си мъжа, когото миналия месец бяха докарали в спешното отделение. Беше ухапан от мокасинова змия. Ръката му бе надебеляла почти двойно, а нещастникът се гърчеше от болка. Тя се извъртя и сивкавото влечуго се отърка в устата й. Лидия изпищя. Престана да рита, потъна под водата и се задави. Змията изчезна. Къде беше отишла? Ако я ухапе по лицето, можеше да я ослепи, а ако уцели сънната й артерия, смъртта беше сигурна.