Къде е? Дали не я чака да изплува, за да нападне?
„Моля те, моля те, помогни ми“ — замоли мислено тя ангела си пазител.
Ангелът явно я чу, защото, когато се показа отново на повърхността, змията я нямаше и тя най-сетне успя да напипа тинестото дъно с босите си крака (обувките й се бяха изхлузили във водата). Спря, за да си поеме дъх и да се успокои. Запълзя бавно към стръмния, покрит с тиня и разлагащи се листа бряг. Едва напредваше. „Внимавай да не нагазиш каролинска глина — напомни си. — Ще те погълне като плаващи пясъци.“
Тъкмо се измъкваше от водата, когато чу изстрел.
„Господи, Гарет е въоръжен! Стреля по мен!“
Тя се хлъзна отново във водата и потъна под повърхността. Изплува отново, за да си поеме въздух. На другия бряг стоеше бобър. Удари с опашка по тинята и звукът прозвуча като изстрел. После се шмугна в една дупка в бента си.
Лидия отново се измъкна сред тръстиките и легна на една страна. След около пет минути успя да нормализира дишането си и да се успокои. Седна и се огледа.
Гарет не се виждаше никъде. Тя се изправи. Опита се да скъса тиксото, с което бяха вързани ръцете й, но то държеше здраво, въпреки че се беше намокрило. Оттук се виждаше обгореният комин на воденицата. По него се ориентира за пътеката, вече знаеше накъде да върви. Трябваше само да мобилизира цялата си воля и сила. Замисли се дали да не се скрие в храстите до мръкване, но реши, че комарите ще я изядат.
„Тръгвай — каза си тя. — Върви!“
Опита се, но не успя да направи и крачка. Чувстваше се парализирана от страх и отчаяние.
Спомни си за любимото си телевизионно предаване, „Благословен от ангел“. Последния път, точно след края му и в началото на рекламите, вратата на стаята й се отвори и вътре влезе приятелят й с няколко бири. Не правеше често такива изненадващи посещения. Прекараха два незабравими часа. Сигурна беше, че ангелът й пазител й е изпратил този спомен като знак, че и в най-голямата безизходица има надежда.
С тази мисъл Лидия се изправи непохватно на крака и закуцука през тръстиките. Наблизо се чу гърлен звук. Нещо като тихо ръмжене. В този район живееха диви котки, мечки, глигани. Въпреки страха и болката Лидия продължи уверено в посоката, в която знаеше, че се намира пътеката.
— Я вижте! Там! — извика Джеси Корн. — Торба.
Сакс извърна поглед накъдето й сочеше — към един варовиков къс с гладки стени. Върху камъка личаха следите от дупките, в които е бил сложен динамитът. Нищо чудно, че Райм бе открил нитрати.
До камъка лежеше стара брезентова торба.
— Райм, чуваш ли ме? — заговори Сакс по мобифона.
— Казвай. Има смущения, но те чувам.
— Открихме някаква брезентова торба.
— Гарет ли я е оставил?
Тя огледа земята между камъните и стените на кариерата.
— Това със сигурност са следите на Гарет и Лидия. Качили са се по склона към изхода на кариерата.
— Да тръгваме след тях — предложи нетърпеливо Джеси.
— Още не — спря го Сакс. — Да разгледаме първо торбата.
— Опиши ми я — нареди криминологът.
— Брезентова. Стара. Приблизително шейсет на деветдесет сантиметра. Не е много пълна. Не е завързана, отворът й е само подгънат.
— Отвори я внимателно, помни осите.
Сакс леко разви крайчето на торбата и надникна вътре:
— Няма нищо, Райм. Не е капан.
Люси и Нед също слязоха на дъното на кариерата.
— Какво има вътре?
Сакс нахлузи гумени ръкавици.
— Празни бутилки от минерална вода — заизрежда тя. — „Дийрпарк“. Нямат етикети от магазина. Два пакета солени бисквити с фъстъчено масло „Плантърс“. И по тях няма етикети. Искаш ли производствените кодове, за да проследиш откъде са купени?
— Ако имахме на разположение една седмица, може би. Сега не. Кажи нещо повече за торбата.
— Мухлясала е, мръсна. Има някакъв надпис, но е прекалено избелял и не може да се прочете — продължи Сакс. Обърна се към останалите: — Някой може ли да го разчете?
Никой не успя.
— Имаш ли представа какво е държано преди това в нея? — попита Райм.