Сакс отвори торбата и я подуши:
— Мирише на мухъл. Сигурно е стояла дълго време на влажно. Не мога да определя какво е държано вътре.
Обърна торбата наопаки и я удари силно с ръка. На земята изпадаха няколко сбръчкани житни зърна.
— Вътре има жито, Райм.
— Стига бе! — изсмя се Джеси.
— Има ли ферми наоколо? — попита криминологът.
Сакс предаде въпроса на останалите.
— Отглеждат добитък, не жито — отвърна Люси.
— Да, но житото се използва за фураж — отбеляза Джеси.
— Да — потвърди Нед. — Може би е от някой силоз.
— Чу ли какво казват, Райм?
— Силоз. Добре. Ще питам Бен и Джим Бел. Има ли нещо друго, Сакс?
Тя погледна ръцете си. Бяха почернели. Обърна торбата:
— Изцапана е със сажди, Райм. Самата тя не е обгорена, но е стояла около въглени. Сега тръгваме по следите.
— Добре, ще ти се обадя, когато измисля нещо.
Сакс се обърна към останалите:
— Хайде обратно нагоре.
Погледна жално склона. Коленете я боляха непоносимо.
— Не изглеждаше толкова стръмно, като идвахме — измърмори.
— Такова е правилото — обади се Джеси Корн. — На слизане винаги изглежда по-лесно, отколкото на качване.
14.
Без да обръща внимание на лъскавата синьозелена муха, която бръмчеше около главата му, Райм загледа последните данни, нанесени на дъската:
Улики от място, свързано с престъпника — кариерата:
Стара брезентова торба с нечетлив надпис; жито — вероятно от силоз; следи от сажди по торбата; минерална вода „Дийрпарк“; солени бисквити „Плантърс“.
Колкото по-нейбичайни са уликите, толкова са по-добри. Райм обичаше най-много необикновените веществени доказателства. Защото, ако се идентифицират, могат по-лесно да бъдат проследени до източниците им.
Уликите от кариерата обаче бяха съвсем обикновени. Ако надписът на торбата можеше да се разчете, може би това щеше да ги наведе на някоя следа. Само че той не се четеше. Ако минералната вода и бисквитите имаха етикети от магазина, в който са закупени, продавачът може би щеше да си спомни за Гарет и да даде някаква полезна информация. Само че нямаше етикети. Ами саждите? Можеха да са от камината на всяка къща в окръг Пакенок. Напълно безполезни неща.
Житните зърна можеха да се окажат следа. В момента Джим Бел и Стив Фар се обаждаха до всички силози и складове на зърно, но Райм се съмняваше, че чиновниците могат да кажат нещо повече от „Да. Продаваме жито. В стари брезентови чували, както всички.“
По дяволите! Изобщо не можеше да се ориентира в този район. Нужни му бяха седмици, дори месеци, за да го опознае.
Разбира се, нямаше толкова време.
Плъзна поглед по списъците с веществени доказателства.
Нищо.
Реши да се заеме отново с книгите за насекоми.
— Бен, би ли ми подал „Миниатюрният свят“?
— Разбира се — отвърна разсеяно Бен.
Подържа няколко секунди книгата пред гърдите на инвалида. Райм го изгледа накриво. Бен изведнъж си даде сметка, че подава книга на човек, чиято ръка може да се помръдне само с магия. Отстъпи смутено назад; почервеня като домат.
— О, господин Райм… Извинявайте. Изобщо не се замислих, сър. Дявол да ме вземе, колко съм глупав. Наистина не исках…
— Бен! Млъкни, мамка ти!
Едрият младеж примигна удивено. Преглътна тежко. Отпусна ръка.
— Направих го, без да искам, сър. Съжаля…
— Млъквай!
Челюстта на Бен увисна. Огледа отчаяно стаята, но наоколо нямаше кой да му помогне. Том стоеше до стената със скръстени ръце и никак не приличаше на умиротворител от ООН.
Райм продължи студено:
— Писна ми да се отнасяш с мен, сякаш ще се счупя. Престани да се държиш като страхливец.
— Като страхливец ли? Просто се опитвах да се държа внимателно с човек, който… Искам да кажа…
— Не, това не е внимателно държание. През цялото време се чудиш как да избегнеш погледа ми, за да не пострада „нежната“ ти душа.
— Вижте, сър. Не е честно…
— Глупости. Време е да сваля меките ръкавици… — Райм се изхили злобно: — Какво ще кажеш за тази метафора? Аз, да си сваля ръкавиците. Няма да ми е лесно, а?… Как ти се струва този майтап?
Бен копнееше да избяга, да се махне от стаята, но краката му сякаш бяха враснали в пода.