Той вдигна рамене.
Люси кимна:
— Вярно е. Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.
Тези мрачни разговори никак не се харесваха на Сакс. Ако и другите полицаи не бяха също толкова нервни като нея, щеше да си помисли, че се опитват да я уплашат, защото е гражданка.
Спряха на един кръстопът. Минаха по двайсетина метра по всяко разклонение, но не успяха да открият следите на Гарет и Лидия. Върнаха се на кръстопътя.
В главата на Сакс звучаха думите на Райм:
„Внимавайте, но се движете бързо. На Лидия сигурно не й остава много време…“
Да се движат бързо, добре. Но накъде? Вероятно и самият Линкълн Райм не бе в състояние да разбере коя от трите пътеки е правилната.
Мобифонът й иззвъня. Люси и Джеси се усмихнаха, явно и те се надяваха Райм да ги упъти. Сакс послуша известно време. После затвори. Пое си дъх и погледна сериозно тримата си колеги.
— Какво има? — попита Джеси.
— Току-що са се обадили от болницата. Ед Шефър дошъл в съзнание. Успял само да каже: „Обичам те, Оливия“, и умрял. Преди мислели, че има предвид Олив стрийт, но всъщност просто споменавал името на жена си. Това е. Съжалявам.
— О, Господи! — промълви Нед.
Люси наведе глава, Джеси постави ръка на рамото й.
— Какво ще правим сега? — попита той.
Люси вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.
— Ще хванем момчето — каза решително тя. — Ще изберем най-логичния път и ще продължим по него, докато не го намерим. И няма да се бавим. — Обърна се към Сакс: — Допада ли ти тази идея?
— Напълно.
15.
Лидия Джонсън бе виждала стотици пъти този поглед.
Поглед, в който се чете желание.
Дебелата медицинска сестра с остра коса и пъпчиво лице съзнаваше, че няма с какво да привлече мъжете. Знаеше обаче, че те винаги търсят едно и също нещо от нея, и беше решила да използва малкото власт, която имаше над тях, за да уреди живота си.
Гарет я бе върнал във воденицата и сега се намираха в същата тъмна стаичка като преди. Момчето стоеше надвесено над нея. Лицето му блестеше от пот. Панталоните му бяха издути отпред.
Не сваляше очи от гърдите й. Деколтето на престилката й бе разкъсано, при падането в ямата сутиенът ѝ се беше смъкнал (а може би самият Гарет я е разголил!).
Лидия се отдръпна от него. Опря гръб в стената.
Помисли: „Дали да не му пусна?“
Беше още малък. Сигурно не бе спал с жена. Щеше да свърши бързо. Може би после щеше да заспи и тя да успее да докопа ножа му и да се освободи, а след това да го зашемети и да го завърже.
Но тези кокалести ръце, това подпухнало лице, този лош дъх, миризмата на пот… Как щеше да го изтърпи? И какво щеше да каже приятелят й, като научи?
„Да или не?“
Стигаше само да му се усмихне. Веднага щеше да се хвърли върху нея.
„Изчукай ме бързо и да отиваме на кино…“ — така посрещаше тя приятеля си на вратата. Прегръщаше го и му пошепваше тези думи на ухото.
„Направи го — помисли тя. — Така ще успееш да избягаш.“
„Не мога!“
Гарет не сваляше очи от нея. Изпиваше я с поглед. Членът му надали щеше да й навреди повече от тези очи. Господи, той не беше просто насекомо — той бе зловещо същество от роман на ужасите. Някоя от измислиците на Дийн Кунц или Стивън Кинг.
Изпука с пръсти.
Премести поглед към бедрата й — пълни и гладки (най-добро качество, както нескромно си мислеше тя).
— Защо плачеш? — попита той. — Ти сама си си виновна. Ако не беше избягала, нямаше да се удариш. Дай да видя.
Кимна към подутия й глезен.
— Нищо ми няма — каза бързо тя и протегна крака си към него.
— Веднъж някакви кучи синове ме блъснаха по насипа зад гарата. Изкълчих си глезена. Страшно болеше.
„Хайде да свършваме — каза си тя. — Направи го, и ще се спасиш.“
„Изчукай ме бързо…“
„Не! Не мога да го направя.“
Гарет клекна до нея и тя не се отдръпна въпреки цялото си отвращение. Той взе крака й в ръце. Започна да гали прасеца, после глезена й с дългите си пръсти („Господи, колко са големи!“). Тялото му трепереше. Започна да съзерцава дупките на чорапогащите й, през които прозираше розовата й кожа.