— Няма рана, но целият е посинял. Какво значи това?
— Може да е счупен.
Той замълча. В очите му се четеше всичко друго, но не и състрадание. Сякаш не предполагаше, че и друг освен него може да изпитва болка. Просто гледаше прасеца й. После плъзна поглед по бедрото й.
Лидия преглътна тежко.
Гарет прокара ръка нагоре по крака й. Ноктите му се закачиха в чорапогащите й.
Внезапно застина.
Отметна рязко глава и ноздрите му се разшириха. Вдиша дълбоко. Лидия също подуши въздуха. Усети остра миризма. Амоняк!
— По дяволите — промълви уплашено той. — Как дойдоха толкова бързо?
— Какво?
Той скочи на крака:
— Капана! Бутнали са го! Ще се появят след броени минути! Как, по дяволите, са ни открили толкова бързо?
Той се наведе над нея. Лидия никога не бе виждала толкова ярост и омраза в нечии очи.
— Да не си оставила нещо по пътеката? — изсъска той. От устата му захвърча слюнка. — Оставила си им някакъв знак, а?
Беше побеснял. Тя потрепери. Сигурна беше, че ще я убие.
— Не съм! Заклевам се! — изхлипа отчаяно.
Запълзя назад. Той бързо разкъса дрехите си. Фланелката, панталоните, бельото… Остана гол. Втурна се към един ъгъл на стаята, извади нови дрехи и обувки и бързо ги навлече.
Лидия протегна шия и погледна през прозореца. Навън не се виждаше никой. Сигурно спасителите й бяха наблизо. Джим и Джеси, може би Люси Кър. Дали амонякът бе залял някого? Дали някой не беше пострадал?
— Трябва да отида при Мери Бет — прошепна сам на себе си Гарет.
— Аз не мога да се движа — изхленчи Лидия. — Какво ще правиш с мен?
Той бързо се приближи до вратата. Погледна навън, после се върна. Извади едно сгъваемо ножче от джоба си. Отвори го и се обърна към нея.
— Не, не, моля те… — заплака тя.
— Ранена си. Не можеш да дойдеш с мен!
Втренчи обезумели очи в ръждясалото острие. Затаи дъх. Отправи отчаяна молитва за спасение.
Гарет се наведе над нея.
„Как се добраха дотук толкова бързо?“ — чудеше се Гарет.
Затича се към реката. Обхвана го паника, толкова мъчителна, колкото възпаленията от отровния бръшлян по кожата му.
Враговете му бяха преминали цялото разстояние от Блакуотър Ландинг до воденицата само за няколко часа. Това го изненадваше: мислеше си, че ще им е нужен поне един ден, ако не и повече, докато открият следите му. Момчето погледна към пътеката. Нямаше жива душа. Изтича в обратната посока и тръгна по друга пътека, надолу по течението на реката.
„Как, как?… Успокой се. Имаш достатъчно време.“
След бутилката с амоняк полицаите сигурно пълзяха като охлюви, от страх да не попаднат на други клопки. Вероятно имаше половин час преднина. След няколко минути щеше да се скрие в блатата, а там никога нямаше да го открият. Дори с кучета. За осем часа щеше да стигне при Мери Бет. Щеше…
Гарет застина.
До пътеката се търкаляше празна бутилка, сякаш някой току-що я беше изпуснал. Само че тук никой не идваше. Той подуши въздуха, вдигна бутилката и доближи нос до гърлото й. Амоняк!
В съзнанието му изплува един образ: муха, оплетена в паяжина.
„О, не!“
— Не мърдай, Гарет! — изгърмя женски глас.
От храстите се появи красива червенокоса жена с дънки и черна фланелка. Стискаше револвер, насочен право в гърдите му. Спря поглед на ножа му.
— Тук е! — изкрещя тя. — Хванах го! — Понижи глас и се обърна към него: — Прави каквото ти казвам и няма да пострадаш. Искам да хвърлиш този нож, после да легнеш на земята по очи.
Момчето обаче не легна.
Остана да стърчи, пукайки нервно кокалчетата на палеца и показалеца си. Изглеждаше ужасно уплашен и отчаян.
Амелия Сакс отново погледна ножа в ръката му. С какво беше омазано острието? Дали с кръвта на Мери Бет?
Очите й смъдяха от амоняка и потта. Тя избърса лице с една ръка, без да сваля оръжието.
— Гарет… — повтори с привидно спокоен глас. — Легни на земята. Никой няма да ти стори нищо лошо, ако се подчиниш.
Отдалеч се чу гласът на Нед Спото:
— Намерих Лидия. Добре е. Мери Бет я няма.
— Къде е Амелия? — извика Люси.
— Тук съм, на пътеката към реката — обади се Сакс. — Хвърли ножа, Гарет, и легни веднага на земята.