Той я огледа внимателно. Кожата му бе възпалена, очите — подпухнали и влажни.
— Хайде, Гарет. Четирима сме. Няма как да се измъкнеш.
— Как? — промълви той. — Как ме намерихте?
Гласът му беше съвсем детски, дори по-тънък, отколкото на повечето шестнайсетгодишни момчета.
Тя не му отговори. Заслугата беше на Линкълн Райм. Малко след като тръгнаха по средната пътека след кръстопътя в гората, криминологът им се обади:
— Един от фермерите, с които говори Джим Бел, каза, че житото никога не се е използвало за фураж тук. Торбата вероятно била от някаква стара воденица, която миналата година изгоряла. Това обяснява и саждите.
Бел взе телефона и им обясни как да стигнат до воденицата. След това Райм отново се обади и каза, че е измислил обяснение и за амоняка.
Като четял книгите на Гарет, попаднал на един подчертан пасаж, в който пишело, че насекомите използвали миризмите като средство за предупреждение. Въпреки че амонячните съединения се използват за приготвяне на експлозиви, криминологът смяташе, че момчето е вързало бутилка амонячна вода с корда, така че когато преследвачите минат по пътеката, да я бутнат. Така Гарет щял да усети враговете си и да избяга.
След като откриха клопката, Сакс даде идея да напълнят една празна бутилка с амонячна вода и да я разлеят около воденицата, за да подплашат момчето.
Така и направиха.
Сега обаче Гарет отказваше да се подчини на заповедите й. Гледаше я внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали е готова да го застреля, или не.
Той се почеса по лицето, избърса чело и стисна по-здраво ножа. Огледа се отчаяно.
Сакс се опасяваше да не би от страх да побегне или да я нападне. Затова се опита да придаде на гласа си майчинска загриженост:
— Хайде, Гарет. Направи, каквото ти казах. Всичко ще се оправи. Бъди послушен. Моля те.
— Прицели ли се? Стреляй! — прошепна Мейсън Жермен.
Заедно с Натан Грумър се спотайваха на върха на едно възвишение, на стотина метра от червенокосата нюйоркска кучка и убиеца.
Мейсън стоеше прав. Натан лежеше, беше опрял пушката си на буца пръст и се опитваше да нормализира дишането си, както прави всеки ловец, независимо по какво се кани да стреля: гъска, елен или човек.
— Хайде — подкани го Мейсън. — Няма вятър, имаш добра видимост. Стреляй!
— Мейсън, момчето не прави нищо!
Люси Кър и Джеси Корн излязоха от храстите с насочено оръжие.
— Всички го държат на прицел — продължи Натан. — Пък и той има само нож. Нищо и никакво джобно ножче. Освен това май смята да се предаде.
— Той няма да се предаде! — изсъска Мейсън. — Нали ти казах, че се преструва. Ще ги избие веднага щом свалят оръжието. Смъртта на Ед Шефър не е ли достатъчно доказателство?
— Стига, Мейсън. И на мен ми е тъжно за него. Това не означава, че трябва да нарушаваме законите. Освен това Джеси и Люси са на два метра от него. Не виждаш ли?
— Да не те е страх, че ще ги улучиш по погрешка? По дяволите, Натан, можеш да уцелиш стотинка на такова разстояние. Няма по-добър стрелец от теб. Хайде. Стреляй!
— Ама…
На поляната отпред червенокосата свали револвера и пристъпи към момчето. Гарет не пускаше ножа. Продължаваше да върти нервно глава.
Червенокосата направи още една крачка.
„Кучка!“
— Пречи ли ти на мерната линия?
— Не, но… ние изобщо не трябва да сме тук.
— Да, ама сме тук. Дошли сме като подкрепление на отряда и аз ти заповядвам да стреляш. Свалил ли си предпазителя?
— Да.
— Стреляй тогава.
Натан погледна през мерника. Пушката застина в ръцете му. Сякаш стрелец и оръжие се сляха в едно. Мейсън беше наблюдавал това странно явление и друг път, когато бе ходил на лов с по-добри стрелци от него. Като че секунди преди изстрела оръжието става част от човека.
Мейсън зачака да чуе гърмежа.
Нямаше дори най-слаб полъх. Имаше ясна видимост.
„Стреляй, стреляй, стреляй!“
Вместо гърмеж обаче чу въздишка. Натан отпусна глава:
— Не мога.
— Дай ми скапаната пушка!
— Не, Мейсън. Стига!
Изражението на старшия заместник-шериф обаче го накара да се подчини. Натан му подаде пушката и се изправи.
— Колко има в пълнителя?