Сакс внимателно огледа воденицата. Обърна най-голямо внимание на стаята, където Гарет бе държал Лидия. Знаеше, че със сигурност има нещо, което да им подскаже къде е затворена Мери Бет Макконъл. В много случаи обаче връзката между престъпника и скривалището му е толкова слаба, че съществува само под формата на микроскопични частици. Сакс не откри нищо полезно в стаята: само пръст, счупени машинни части и инструменти, обгорели парчета дърво от пожара, хранителни продукти, вода, хартийки и тиксото на Гарет. Откри картата, която бе видял и злощастният Ед Шефър. Върху нея бе означен пътят на Гарет до воденицата, но нищо повече.
Въпреки това тя огледа още веднъж. После за трети път. Правеше го отчасти защото Райм я беше учил така, отчасти защото такъв беше собственият й подход. Питаше се дали не повтаря огледа и за да забави неизбежното. Да отложи колкото се може повече срещата на Райм с доктор Уивър.
Люси Кър прекъсна мислите ѝ:
— Открих нещо.
Сакс бе предложила на полицайката да претърси мелничното помещение. Там Лидия се бе спречкала с Гарет. Много вероятно, ако е имало борба, нещо да е изпаднало от джобовете на момчето. Сакс бе провела на полицайката кратък инструктаж за извършване на огледи и за боравене с веществени доказателства.
Люси гордо й показа някаква картонена кутия.
— Виж, беше скрита зад воденичния камък.
Вътре имаше чифт стари обувки, шушляково яке, компас и карта на крайбрежието на Северна Каролина. По обувките и в гънките на картата се виждаше бял пясък.
Люси понечи да разгъне картата.
— Не — спря я Сакс. — Може да има някакви следови улики. Изчакай да я занесем на Линкълн.
— Може да е обозначил мястото, където я е затворил.
— Може, но докато я занесем до лабораторията, няма да се изтрие. Ако загубим следовите улики сега, никога няма да ги възстановим отново. Продължавай да търсиш. Аз ще изляза навън, за да огледам пътеката, по която вървеше, когато го хванахме. Може да води до лодката му. Току-виж сме намерили друга карта или нещо полезно.
Сакс излезе от воденицата и тръгна покрай реката. Като зави зад възвишението, от което ги беше дебнал Мейсън, едва не се сблъска с двама мъже, въоръжени с пушки.
„О, не. Само те ми липсваха.“
— Я — възкликна Рич Кюлбо.
Отпъди една муха от загорялото си чело, после тръсна глава. Гъстата му коса се развя като конска опашка.
— Моите поздравления, мадам — каза иронично другият.
Сакс успя да си спомни и неговото име: Харис Томъл, онзи, който приличаше на консервативен бизнесмен от Юга. Кюлбо пък имаше вид на колоездач.
— Изпуснахме наградата — продължи Томъл. — Цял ден се трепем в тази жега.
— Момчето каза ли ви къде е Мери Бет? — попита Кюлбо.
— Питайте шериф Бел — отвърна Сакс.
— Просто си помислих, че може да е пропял.
Как ли бяха открили воденицата? Сигурно ги бяха проследили, а може би някой им беше подсказал — Мейсън Жермен, с надеждата да му послужат като подкрепление при стрелбата.
— Бях прав — отбеляза Кюлбо.
— За какво?
— Сю Макконъл увеличи наградата на две хиляди. Толкова бяхме близо, а ни се изплъзна.
— Извинете ме, господа, имам работа.
Сакс понечи да ги заобиколи. Чудеше се къде ли е третият от компанията, онзи, хилавият.
Неочаквано зад гърба й се чу шумолене и някой измъкна револвера й от кобура. Тя се извърна и се приведе, хилавият Шон О’Сараян отскочи назад. Хилеше се като ученик, който е направил някаква магария.
Кюлбо поклати глава.
— Стига, Шон.
Сакс протегна ръка:
— Върнете ми го.
— Само да го разгледам. Готино парче. Харис колекционира оръжие. Този е хубав, нали, Харис?
Томъл не отговори. Въздъхна и избърса чело с ръка.
— Търсите си белята — предупреди Сакс.
— Върни й го, Шон — каза Кюлбо. — Не е лъжица за твоята уста.
О’Сараян се направи, че й връща револвера, но в последния момент се захили и дръпна ръка:
— Хей, сладурано, откъде си точно? Чух, че си нюйоркчанка.
— Стига си си играл с проклетия патлак! — настоя Кюлбо. — Изпуснахме вече мангизите. Хайде да се прибираме.
— Върнете ми оръжието веднага! — нареди Сакс.
О’Сараян обаче нямаше никакво намерение. Скачаше насам-натам, прицелваше се в дърветата като дете, което си играе на стражари и апаши: