— Па, па…
— Добре, задръжте го — направи се, че се е примирила, Сакс. — И без това не е мой. Като ви омръзне да си играете, върнете го в шеривството.
И му обърна гръб.
— Хей — извика той, разочарован, че тя не иска вече да си играе. — Недей…
Сакс се извърна внезапно надясно, приведе се и се плъзна зад гърба му. Светкавично извади автоматичния нож от джоба си, отвори го и го допря до брадичката му. По врата на О’Сараян потече струйка кръв.
— Ох, Господи, какво правиш? — изломоти той, но бързо си даде сметка, че като говори, острието се забива повече в гърлото му.
Кюлбо вдигна ръце:
— Добре, добре. Да не…
— Хвърлете оръжието на земята — заповяда Сакс. — И тримата!
— Ама аз не съм направил нищо — възнегодува Кюлбо.
— Слушайте, госпожице — заоправдава се Томъл, — не искаме проблеми. Приятелят ни само…
— Правете каквото ви казва — проплака О’Сараян. — Хвърлете скапаните пушки.
Кюлбо остави карабината си на земята. Томъл също.
Отвратена от вонята на О’Сараян, Сакс протегна свободната си ръка и си взе револвера. Отстъпи, блъсна О’Сараян и насочи оръжието към него.
— Само се шегувах — оправда се той. — Всички знаят, че не съм опасен. Не исках да ви направя нищо лошо. Кажете й, че само се закачам…
— Какво става тук? — викна Люси.
Кюлбо поклати глава:
— Шон се правеше на интересен.
— Което някой ден ще му струва живота — изсъска полицайката.
Сакс затвори ножа с една ръка и го прибра в джоба си. О’Сараян погледна оцапания си с кръв пръст:
— Гледайте, ранен съм. Вижте бе, това е кръв!
— По дяволите — изруга Томъл.
Люси се обърна към Сакс:
— Ще предприемеш ли нещо?
— Ще си взема душ.
Кюлбо се засмя.
— Да не си губим времето с тях — добави Сакс.
Люси кимна на мъжете:
— Тук е извършено престъпление. Изпуснахте вече наградата. Ако искате да ловувате, ходете другаде.
— Сега не е сезонът — отбеляза саркастично О’Сараян. — Искам да кажа… ох, как болиии.
— Връщайте се тогава в града. Преди да загазите.
Мъже вдигнаха пушките си. Кюлбо пошепна ядосано нещо на ухото на О’Сараян. Той вдигна рамене и се усмихна смутено. За момент Сакс си помисли, че Кюлбо ще удари приятеля си, но високият мъж се успокои и се обърна към Люси:
— Открихте ли Мери Бет?
— Още не, но хванахме Гарет и той ще ни каже.
— Исках да пипна наградата, но съм доволен, че го хванахте. Това хлапе създава само проблеми.
— Благодаря, Рич.
След като тримата се загубиха от поглед, Сакс попита:
— Откри ли нещо във воденицата?
— Не, реших да дойда да ти помогна за лодката. Продължиха по пътеката.
— А, щях да забравя — сети се Сакс. — Трябва да изпратим някого при капана. Да убие осите и да затрупа дупката.
— Вече е направено. Джим изпрати Трей Уилямс, един от помощник-шерифите, с флакон инсектицид и лопата. Само че в гнездото нямало никакви оси.
— Празно ли е било?
— Точно така.
Значи изобщо не било капан, само уловка, за да ги забави. Бутилката с амониева основа също бе сложена така, че да не навреди на някого. Гарет можеше да я нагласи така, че да напръска преследвачите, да ги ослепи и да ги изгори, но я беше сложил отстрани на една ниска скала. Ако се бяха спънали в кордата, бутилката щеше да падне в едно дере под пътеката. Миризмата щеше да предупреди Гарет за приближаването им, без амонякът да навреди на никого.
Сакс отново си представи тревожните очи на момчето.
Сепна се: Люси й говореше нещо.
— Извинявай, какво казваш?
— Питах как си се научила да си служиш така добре с ножа.
— С много тренировки на едно диво и жестоко място.
— Диво място ли?
— Да. Бруклин.
Не й оставаше нищо друго освен да чака.
Мери Бет Макконъл гледаше през мръсния прозорец. Беше нервна и й се виеше свят от жега и жажда. В цялата постройка нямаше капка от каквато и да било течност. Навън се виждаше купчина празни бутилки от минерална вода. Видът им още повече усилваше жаждата й. Знаеше, че няма да издържи повече от ден-два без вода.
„Къде си? Къде?“ — питаше тя мълчаливо Мисионера.