Дали наистина съществуваше, или бе само плод на възбуденото й от отчаяние и жажда въображение?
Тя се облегна на нагорещената стена. Струваше й се, че всеки момент ще припадне. Опита се да преглътне, но в устата й нямаше вече слюнка. Задушаваше се от жега, сякаш беше увита презглава с вълнено одеяло.
„Ах, Гарет… знаех си, че не мога да очаквам нищо хубаво от теб.“
Спомни си старата поговорка: Храни куче, да те лае.
„Не трябваше да му помагам… Но как можех да не му помогна? Как можех да не го спася от онези момчета?“
Случи се миналата година, на Мейпъл стрийт. Четиримата стояха около припадналия Гарет. Едно от момчетата, приятел на Били Стейл от футболния отбор, разкопча дънките си… Канеше се да уринира върху Гарет.
„Трябваше да ги спра. Но като те спасих, вече не можех да се отърва от теб…“
В началото й беше забавно.
След случката на улицата Гарет все се навърташе около нея, следваше я като сянка, като срамежлив обожател. Махаше й за поздрав, обаждаше й се вкъщи, за да я пита за разни неща, които слушал по новините, оставяше й подаръци пред вратата (ама че подаръци: блестящ зелен бръмбар в буркан; нескопосани, страшни рисунки на паяци и стоножки; водно конче на конец — живо водно конче!). Чуваше стъпките му, когато се прибираше вечер вкъщи. Виждаше силуета му сред дърветата около дома си в Блакуотър Ландинг. Чуваше пискливия му, зловещ глас да шепне неразбираеми думи. Вървеше след нея по Мейнстрийт, плямпаше й глупости, като така я караше да се чувства още по-неловко. Оглеждаше гърдите, краката и косата й.
„Мери Бет, Мери Бет… знаеш ли, че ако прокараш паяжина около Земята, нишката ще тежи по-малко от трийсет грама?… Хей, Мери Бет, знаеш ли, че паяжинната нишка е пет пъти по-здрава от стоманата? По-еластична е от найлон. Паяжината е наистина готино нещо… нещо като хамак. Мухата ляга в нея и никога не се събужда.“
Трябваше да забележи. Прекалено много й разказваше за паяците и как дебнат плячката си.
Тя промени много навиците си, само и само да не го среща повече: пазаруваше в различни магазини, прибираше се вкъщи по други улици, караше колелото си по други пътеки.
Неочаквано обаче се случи нещо, която я приближи до Гарет много повече, отколкото й се искаше. Мери Бет Макконъл направи уникално откритие на брега на река Пакенок близо до Блакуотър Ландинг. Толкова важно откритие, че не Гарет, ами цяла армия от лунатици нямаше да я спрат да ходи там.
Мери Бет нямаше представа защо толкова се увлича от историята, но винаги се беше интересувала от миналите събития. Спомняше си излетите до Уилямсбърг, когато беше още малка. Историческият град се намираше само на два часа с кола от Танърс Корнър и родителите й я водеха често. Малко преди да пристигнат, тя затваряше очи. След това майка й я извеждаше от колата и тя ги отваряше. Представяше си, че се е пренесла във времето на колониална Америка.
Почувства същата възбуда (само че сто пъти по-силна), когато преди седмица скиташе по брега на река Пакенок в Блакуотър Ландинг. Изведнъж забеляза нещо, полузарито в земята. Коленичи и започна да разравя пръстта, внимателно като хирург, който оперира биещо сърце. И откри… да, без съмнение… останките им — доказателството, което смаяната двайсет и три годишна Мери Бет Макконъл бе търсила толкова дълго. Доказателство, което щеше да потвърди теорията й, да промени коренно историческите представи за миналото на Америка.
Както всички деца в Северна Каролина и повечето ученици в Съединените щати, Мери Бет беше учила за Изчезналата колония на Роанок.
През 1500 г. група английски преселници акостирали на остров Роанок, между континенталната част на Северна Каролина и Аутърбанкс. След първоначално приятелските контакти на новодошлите с местното индианско население отношенията им се влошили. Преди настъпването на зимата, тъй като заселниците започнали да изпитват недостиг на храна и други провизии, губернатор Джон Уайт, който основал колонията, отплавал за Англия за подкрепления. Когато се върнал в Роанок обаче, заселниците (повече от сто мъже, жени и деца) били изчезнали.
Единственото, което подсказвало къде може да са отишли, бил надписът „Кроатоан“, издълбан на няколко дървета около форта. Това било индианското название на остров Хатерас, разположен на около седемдесет километра южно от Роанок. Повечето историци предполагат, че преселниците са загинали в океана на път за Хатерас или са били убити при пристигането си, въпреки че няма никакви доказателства, че изобщо са се добрали дотам.