И какво се случи? Майка й се оказа права. Гарет Ханлън, Насекомото, я отвлече. Оказа се много по-опасен, отколкото бе смятала.
Сега седеше в горещата, противна барака, сама, измъчвана от жажда, и си мислеше за майка си. Както неведнъж бе казвала Сю Макконъл, Мери Бет беше единственото ценно нещо в живота й. Съпругът й бе починал от рак. Бедната жена нямаше нито приятели, нито близки роднини. След смъртта на баща си Мери Бет се беше превърнала в родител за собствената си майка, която киснеше по цял ден пред телевизора, без да спира да яде.
Бащата на Мери Бет я беше научил на едно нещо: да прави винаги онова, което й е предопределено, и никога да не се опитва да променя живота на хората. Момичето не напусна училище, както я беше молила майка й. Намери си работа близо до дома. Успяваше да съчетае грижата за майка си със собствените си духовни нужди — да завърши университет и да работи в областта на антропологията. Щеше да се радва, ако се устрои близо до родното си място, но дори да се наложи да участва в разкопки в пустинята на Аризона, в Аляска или в Ню Йорк, нямаше да се откаже. Обичаше майка си, но искаше да уреди и собствения си живот.
Само че сега, вместо да събира нови исторически доказателства в Блакуотър Ландинг, вместо да пише дипломната си работа или да кандидатства за работа, тя се оказа затворена в любовното гнездо на някакъв смахнат юноша.
Обхвана я отчаяние.
Очите й се наляха със сълзи, но тя се сдържа и не заплака.
„Хайде… Овладей се. Недей да посрамваш баща си, който до последния си миг се бореше с болестта. Не бъди като майка си.“
„Бъди като Вирджиния Деър, която сплоти загубените заселници. Бъди Бялата сърна, кралицата на животните.“
И тогава, докато си мислеше за картината на царственото животно, която бе видяла в една от книгите, Мисионера излезе от гората с въдица и кутия за рибарски принадлежности в ръце.
Значи съществуваше!
Мери Бет грабна един от бурканите на Гарет, в който имаше някакъв подобен на динозавър бръмбар, и го запрати с все сила в прозореца. Бурканът разби стъклото и се пръсна в решетките отвън.
— Помощ! — закрещя Мери Бет. — Помощ!
Въпреки че викаше с всички сили, гласът й излизаше дрезгав и слаб от пресъхналото й гърло.
Мъжът спря и се огледа.
— Моля ви! Помогнете!
Той погледна зад себе си, после към гората.
Тя си пое дълбоко въздух и понечи отново да завика, но гърлото й се сви от болка. Задави се и изплю кръв.
Мисионера продължи пътя си към гората. След миг изчезна.
Мери Бет се отпусна на прашния диван и заплака от отчаяние и болка. Изведнъж някакво движение привлече погледа й. Нещо мърдаше при прозореца. Бръмбарът от буркана, миниатюрният трицератопс, най-сетне се бе опомнил от стреса след разбиването на стъкления му затвор. Тромаво полази през счупеното стъкло, мина през решетките и излезе на свобода.
17.
— Хванахме го — каза Райм на Джим Бел и шурея му, заместник-шериф Стив Фар. — Двамата с Амелия. Такава беше сделката. Трябва да се връщам в Ейвъри.
— Ами… Линкълн — започна деликатно Бел, — всичко е много хубаво, ама той не ще да говори. Не иска да ни каже къде е затворил Мери Бет.
Бен Кър стоеше неловко пред светещия монитор на хроматографския апарат. Беше преодолял началното си объркване и сега явно съжаляваше, че задачата му завършва толкова скоро. Амелия Сакс също беше в импровизираната лаборатория. Мейсън Жермен отсъстваше, което също бе добре — Райм беше бесен, че своенравният полицай е застрашил живота на Сакс. Бел му бе забранил да се намесва в случая до края на разследването.
— Това ми е ясно — каза безгрижно Райм, — само че тя не се намира в непосредствена опасност.
Лидия им бе казала, че Мери Бет е жива, и им съобщи приблизителното й местонахождение. При по-обстойно претърсване на Аутърбанкс щяха да я открият за няколко дни.
Истинската причина, поради която Райм бързаше да си тръгне, обаче бе друга: възбудата от преследването на похитителя беше изчезнала веднага след залавянето, за да отстъпи на още по-силното желание да се върне в болницата и да се подготви за операцията. Спорът с Хенри Давет му се струваше като добра поличба, харесваше му начинът, по който бизнесменът го бе гледал в очите, без да обръща ни най-малко внимание на безжизненото му тяло. Този спомен го караше да желае още повече да легне на операционната маса.