Той се обърна към Бен и тъкмо смяташе да му обясни как да опакова апаратурата, когато Сакс застана на страната на Бел:
— Открих някои улики във воденицата, Райм. Всъщност Люси ги намери. Добри улики.
— Ако наистина са добри улики, както казваш, всеки друг ще може да ги разтълкува.
— Виж, Линкълн, не искам да те принуждавам, но тук ти си единственият човек с опит в разследване на сериозни престъпления като това — допълни Бел.
Райм потърка глава в облегалката на инвалидната си количка и се обърна към Сакс, която го гледаше умолително. Най-накрая въздъхна:
— Значи Гарет не казва нищо, така ли?
— Напротив, говори — отвърна Фар, почесвайки се по ухото, — но отрича да е убивал Били и твърди, че е отвел Мери Бет от Блакуотър Ландинг за нейно добро. Това казва. Нито думичка за мястото, на което я държи.
— В тази жега тя сигурно ще умре от жажда — изтъкна Сакс.
— Или от глад — добави Фар.
„За бога, тия са се наговорили…“
— Том — извика Райм, — обади се на доктор Уивър в медицинския център. Кажи й, че ще се забавя още малко.
— Само за това те молим — каза с облекчение Бел. — Час или два. Ще сме ти много благодарни. Ще те направим почетен гражданин на Танърс Корнър. Ще ти дадем ключа на града.
„Само да си отключа вратата и да се махна час по-скоро“ — помисли си саркастично Райм.
— Къде е Лидия? — попита той.
— В болницата.
— Добре ли е?
— Нищо сериозно. Ще остане под лекарско наблюдение няколко дни.
— Какво точно каза тя?
— Гарет й казал, че държал Мери Бет някъде на изток оттук, на брега на океана — отвърна Сакс. — На Аутърбанкс. Твърди, че не я е отвлякъл. Тя тръгнала доброволно. Направил го от грижа за нея и тя била добре.
— Нещо друго?
— Изненадахме го. Не беше предполагал, че ще открием воденицата толкова скоро. Като подуши амоняка, изпадна в паника, преоблече се, запуши й устата и побягна.
— Отрядът пристигна точно навреме. Искал да я изнасили — добави Бел.
— Добре… Бен, хайде да проверим няколко неща.
Младият учещ кимна и извади гумените си ръкавици, без Райм да му напомня.
Криминологът поиска да види провизиите от воденицата. Бен му показа кутиите и бутилките.
— Няма етикети от магазините, в които са закупени — отбеляза Райм. — Както и предишните. Няма да ни бъдат от голяма полза. Виж дали нещо не е полепнало по тиксото.
Сакс и Бен се заеха с рулото и го заоглеждаха с лупа. Откриха трески, но под микроскопа се разбра, че са от дъските на воденицата.
— Нищо — каза Сакс.
След това Бен взе картата на окръг Пакенок. На нея с кръстчета и стрелки беше означен пътят на Гарет от Блакуотър Ландинг към воденицата. Тук също нямаше етикет от магазин. Не беше означено и накъде е искало да ходи момчето след воденицата.
Райм се обърна към Бел:
— Имате ли АЕСА?
— Какво?
— Апарат за електростатичен анализ.
— Дори не съм го чувал.
— Използва се за откриване на неравности по хартия. Ако Гарет е използвал картата за подложка, ще разберем какво е писал.
— Е, нямаме. Да се обадя ли в щатската полиция?
— Не. Бен, освети картата с фенерче под ъгъл. Виж дали няма някакви драскотини.
В продължение на десет минути Бен оглежда всеки сантиметър на картата. За съжаление не откриха следи от писане.
— Кажи ми за кутията, Сакс. Къде я намери?
Бен вдигна кутията от масата. Райм надникна вътре.
— Люси я намери в мелничното помещение — обясни Сакс.
Райм нареди на Бен да огледа другата карта:
— Провери за следови улики по гънките. Разтвори я над някой вестник.
От картата се посипа пясък. Райм веднага забеляза, че е морски. Песъчинките бяха светли, не матови, както ако беше от вътрешността на страната.
— Пусни го на хроматографа, да видим дали няма да открием нещо интересно.
Бен включи апарата и той затрака. Вече работеше със сръчността на специалист.
Докато чакаха резултата, Бен разпъна картата на масата. Бел и Райм я разгледаха внимателно. На нея беше изобразено източното крайбрежие на Северна Каролина от Норфолк и търговските пътища по границата с Вирджиния до границата на Южна Каролина. Огледаха я сантиметър по сантиметър, но Гарет не беше обозначил нищо.