Откъм другата страна на улицата, от задимения бар на Еди, някой я наблюдаваше.
— Виждаш ли онези тримата? — попита Сакс.
— Кюлбо и приятелчетата му ли?
— Да. Създават доста неприятности.
— Винаги са създавали неприятности.
— Опитаха се да ме обезоръжат. Оня, хилавият. О’Сараян.
Шерифът се намръщи:
— И какво стана?
— Взех си го обратно.
— Искаш ли да го арестувам?
— Не, но реших, че трябва да знаеш. Ядосани са, задето изпуснаха наградата. Ако питаш мен, истинската им цел е друга. Искат да застрелят момчето.
— Не само те, всички в града го искат.
— Да, но не всички в града носят заредени пушки.
Бел се засмя:
— Е, наистина не всички.
— Интересно ми е също да разбера как се озоваха изведнъж при воденицата.
Шерифът се замисли за момент:
— Подозираш, че Мейсън ги е извикал, така ли?
— Да.
— Иска ми се да го бях изпратил в отпуск миналата седмица. За съжаление няма как. Ето, пристигнахме. Не прилича много на затвор, но върши работа.
Влязоха в едноетажната бетонна постройка. Шумната климатична инсталация поддържаше поносима температура. Оставиха оръжието си в сейфа и влязоха в стаята за разпити.
Гарет Ханлън бе облечен в син гащеризон и седеше до талашитена маса срещу Джеси Корн. Заместник-шерифът се ухили на Сакс, тя го удостои с хладна усмивка.
След това погледна хлапето. Остана поразена от отчаяния му вид. По лицето и ръцете му имаше подутини, които не беше забелязала преди.
— Какво ти е на кожата? — попита тя.
Той се почеса смутено.
— Отровен бръшлян.
— Знаеш си правата, нали — заговори меко Бел. — Заместник-шериф Кър прочете ли ти ги?
— Да.
— Разбираш ли какво означават?
— Май да.
— Всеки момент очакваме да пристигне адвокатът ти, господин Фредерикс. Идва от някаква среща в Елизабет Сити и скоро ще е тук. Имаш право да мълчиш, докато дойде. Разбираш ли?
Момчето кимна. Сакс погледна огледалното стъкло в стаята. Запита се кой ли седи от другата му страна.
— Ние обаче се надяваме да ни кажеш някои неща преди това, Гарет — продължи Бел. — Интересува ни нещо много важно. Преди всичко, вярно ли е, че Мери Бет е жива?
— Разбира се, че е жива.
— Изнасилил ли си я?
— Аз, такова… никога не бих го направил — възкликна възмутено момчето.
— Но я отвлече.
— Не съвсем.
— Не съвсем ли?
— Тя, такова… не искаше да разбере, че Блакуотър Ландинг е опасно място. Това е. Аз я спасих. Такова… понякога трябва да принудиш хората да правят неща, които не искат да правят. За тяхно добро. И нали се сещате, после разбират, че е било правилно.
— Близо до някой плаж е, нали? На Аутърбанкс, така ли е? Гарет примигна, присви зачервените си очи. Сигурно си даваше сметка, че са открили картите и са говорили с Лидия. Сведе очи към масата и не каза нищо.
— Къде точно си я скрил, Гарет?
— Не мога да ви кажа.
— Гарет, сериозно си загазил. Ще те съдят за убийство.
— Не съм убил Били.
— Защо реши, че говоря за Били? — попита бързо Бел. Джеси Корн вдигна вежди и погледна Сакс. Очевидно за да я накара да забележи находчивостта на шефа му.
Гарет запука с кокалчета.
— Всеки знае, че Били е убит.
Той плахо огледа стаята, накрая спря погледа си върху Амелия Сакс. Тя издържа за кратко, после извърна очи.
— Снехме отпечатъците ти от лопатата, с която е бил убит.
— Лопата ли? Убит е с лопата?
— Да.
Момчето явно се замисли върху това.
— Видях я на земята. Може би съм я вдигнал по погрешка.
— Защо?
— Не знам. Не съм се замислял. Стори ми се странно: Били, проснат в локва кръв…
— Като не си ти, тогава кой го е убил?
— Онзи човек. Мери Бет ми каза, че… такова… работела по някакъв проект за училище там, при реката, и Били отишъл да поговорят. И тогава онзи човек се появил, и започнали да се карат с Били и да се бият, и онзи човек хванал лопатата и го убил. Тогава аз се появих и той избяга.