— Видя ли го?
— Да.
— За какво са се карали? — попита скептично Бел.
— За наркотици, за нещо такова. Така каза Мери Бет. Май Били продавал наркотици на момчетата от футболния отбор, такова… стероиди ли, какво?
— Господи! — Джеси Корн се изсмя сухо.
— Гарет, Били не е продавал наркотици — възрази Бел. — Познавах го. И никога не е носил стероиди в училището.
— Чух, че Били Стейл много те е тормозил — каза Джеси. — Той и няколко други момчета от отбора.
Гарет сведе очи. На Сакс й се стори несправедливо — двама яки полицаи да разпитват едно беззащитно хлапе.
— Присмивали са ти се. Викали са ти, че главата ти е пълна с бръмбари. Веднъж си се нахвърлил върху Били, но приятелите му те натупали.
— Не си спомням.
— Директорът Гилмор ни го разказа. Наложило се охраната да ви разтървава.
— Може и така да е, ама не съм убивал никого.
— Знаеш ли, че Ед Шефър умря. Бил е нажилен от твоите оси.
— Съжалявам, че така се е получило. Не съм аз виновен. Не съм поставил аз гнездото в колибата.
— Не беше ли капан?
— Не, просто си беше там. От сума ти време е така. Аз си влизах, спях там, а пък нищо не са ми направили. Те жилят само като ги раздразниш.
— Добре, разкажи ни за човека, който уби Били. Виждал ли си го и друг път?
— Да. Два-три пъти през последните две години. Скита из горите около Блакуотър Ландинг. Веднъж го видях и при училище.
— Бял ли е, или чернокож?
— Бял. Висок. Може би е на възрастта на господин Бабидж…
— Около четирийсетте?
— Да, предполагам. Беше рус, носеше работен гащеризон, тъмен. И бяла риза.
— Да, ама на лопатата открихме само твоите отпечатъци и тези на Били. Никакви други.
— Май такова… носеше ръкавици.
— Кой носи ръкавици посред лято? — възкликна Джеси.
— Може би за да не оставя отпечатъци.
Сакс се замисли за отпечатъците по лопатата. Двамата с Райм ги бяха изследвали. В някои случаи, ако ръкавиците са кожени, могат да бъдат открити следи от тъканта. Следите от памучни или вълнени ръкавици се откриват трудно, въпреки че влакна от плата могат да се задържат по треските на дървото.
— Е, Гарет, това, което казваш, не е изключено, но просто не звучи правдоподобно.
— Били беше вече мъртъв! Аз само вдигнах лопатата. Не трябваше да го правя, но го направих. Така беше. Знаех, че Мери Бет е в опасност, и реших да я заведа на сигурно място.
През цялото време, докато говореше, гледаше умолително Сакс.
— Да се върнем тогава на Мери Бет — предложи Бел. — Защо мислиш, че е била в опасност?
— Защото беше в Блакуотър Ландинг.
Гарет отново изпука с кокалчета.
„Лош навик. Като моя — помисли си Сакс. — Аз разранявам кожата си, когато съм нервна, а той пука с кокалчетата на пръстите си. Кое е по-лошо?… Може би моето; по-вредно е.“
Момчето отново обърна влажните си, зачервени очи към нея.
Тя извърна очи.
— А Тод Уилкс? — попита шерифът.
— Тод ли?
— Момчето, което се обеси. Заплашваше ли го?
— Не!
— Брат му те видял да му крещиш миналата седмица.
— Палеше мравуняците. Това е гадно и подло, казах му да не го прави.
— Ами Лидия? Защо я отвлече?
— Защото се тревожех за нея.
— Защото беше в Блакуотър Ландинг, така ли?
— Да.
— Искаше да я изнасилиш, нали?
— Не! — Гарет заплака. — Нямаше да й направя нищо лошо! Нито на нея, нито на някой друг! Не съм убил Били! Всички се опитват да ми приписват неща, които не съм направил…
Бел му подаде салфетка.
Вратата се отвори и Мейсън Жермен нахлу в стаята. Явно беше стоял от другата страна на огледалното стъкло. По изражението му личеше, че е загубил търпение. Сакс не можеше да понася одеколона му.
— Мейсън… — опита се да го спре Бел.
— Слушай какво, момченце! — закрещя ниският полицай. — Ще ни кажеш къде е момичето, и то веднага! Защото, ако не го направиш, ще те пратим в „Ланкастър“ и там ще гниеш, докато дойде време да те съдят… Чувал си за „Ланкастър“, нали? Ако не си, нека ти разкажа…