— Този случай… „Уилямс“…
— Да?
— Какво стана? Детето наистина ли беше избягало?
— Не, майка му го убила. Завързала му камък на врата и го удавила в езерото зад къщата. Хей, Джим, как да набера за външен разговор?
Мери Бет изкрещя толкова силно, че й се стори, че си е повредила гласните струни.
Мисионера, който отново се беше показал от гората, спря и се огледа.
— Насам! Помощ! — изкрещя отчаяно Мери Бет.
Той погледна бегло бараката, после понечи да си тръгне.
Тя си пое дълбоко дъх, спомни си как изпукваха кокалчетата на пръстите на Гарет, как я гледаше с навлажнени очи, как се беше възбудил. Помисли си за отчаяната борба на баща й със смъртта, за Вирджиния Деър… и нададе най-силния писък в живота си.
Този път Мисионера спря и погледна бараката. Свали шапката си, остави въдицата и кутията и се затича към нея.
„Благодаря ти, Боже… Благодаря!“
Тя заплака от радост.
Беше слаб мъж около петдесетте, загорял от слънцето, въпреки че лятото едва започваше. Очевидно прекарваше повечето от времето си сред природата.
— Какво има? — попита той, когато стигна на десетина метра от нея; беше се задъхал от тичането и забави ход. — Добре ли сте?
— Моля ви! — изхриптя тя.
Болката в гърлото й бе непоносима. Тя изплю още кръв.
Той се приближи до счупения прозорец.
— Как да ви помогна?
— Не мога да изляза. Отвлякоха ме…
— Отвлекли ли са ви?
Мери Бет избърса мокрото си от сълзи и пот лице:
— Едно момче от Танърс Корнър.
— Чакайте… май чух нещо за този случай. Казаха го по новините. Значи вие сте тази, която е отвлякъл?
— Да.
— Той къде е сега?
Тя се опита да заговори, но гърлото я заболя още по-силно. Пое си дълбоко въздух.
— Не знам. Снощи тръгна нанякъде. Моля ви… имате ли вода?
— Имам една манерка при такъмите. Сега ще ви донеса.
— Обадете се на полицията. Имате ли телефон?
Той поклати глава:
— Вкъщи. Нямам мобифон. Ранена ли сте?
— Нищо ми няма. Само… съм много жадна.
Той изтича отново до гората и тя за момент си помисли с ужас, че ще я остави сама. Той обаче взе манерката и се върна. Тя я пое с треперещи ръце и започна да пие бавно, въпреки че й се искаше да изгълта всичко наведнъж. Водата беше топла и миришеше, но Мери Бет никога не бе пила по-вкусна течност.
— Ще се опитам да ви освободя — каза непознатият.
Заобиколи отпред и скоро откъм вратата се чу блъскане.
Мисионера явно се опитваше да я разбие с ритници или с рамо. Не постигна резултат. Върна се пред прозореца.
— Това е истински затвор. Сигурно ще са ми нужни часове, за да я разбия. По-добре да потърся помощ. Как се казвате?
— Мери Бет Макконъл. От Танърс Корнър.
— Ще се обадя на полицията. После ще се върна да ви освободя.
— Моля ви, не се бавете.
— Къщата ми е на шест-седем километра оттук, но имам един приятел, който живее по-близо. Ще се обадя на полицията от тях. Това момче… въоръжено ли е?
— Не знам. Не съм видяла оръжие, но не съм сигурна.
— Спокойно, Мери Бет. Всичко ще се оправи. По принцип не обичам да тичам, но днес ще направя един спринт.
Той се затича към гората.
— Благодаря ви… господине.
Той не обърна внимание на думите й. Прекоси обраслата с буйна трева поляна и изчезна сред дърветата. Дори не спря да вземе риболовните си принадлежности.
19.
Люси Кър седеше на една пейка пред закусвалнята от другата страна на улицата и пиеше чай с лед. Сакс излезе от ареста и се приближи до нея. Ярък надпис гласеше: „Студена бира“.
— Имате ли закон за бандеролите? — попита Сакс.
— Да, и го спазваме много строго. Гласи, че преди да пиеш от бутилката, трябва да свалиш бандерола.
На Сакс й бяха нужни няколко секунди, за да разбере шегата. После се засмя:
— Искаш ли нещо по-силно?
— Не, благодаря.
Сакс излезе след малко с чаша пенлива бира „Сам Адамс“ и седна до Люси. Разказа й за разговора между Макгуайър и Фредерикс и за психолога.
— Дано да свърши работа — каза Люси. — По Аутърбанкс сигурно има хиляди стари постройки. Трябва малко да стесним периметъра на издирването.