Не спомена, че Райм винаги отбягва въпроса за децата. Не разбираше защо толкова не му се говори на тази тема. Причините можеше да са най-различни: страхът, че семейството ще попречи на работата му като криминолог; или може би искаше да си запази свободата да сложи край на живота си, когато реши, че не му се живее повече. Може би се съмняваше, че Сакс ще бъде нормален родител (въпреки че тя веднага можеше да възрази: кой е нормален в днешно време?).
— Винаги съм се питала дали, ако имах деца, щях да продължа да работя — каза замислено Люси. — А ти?
— Аз се занимавам преди всичко с огледи на местопрестъпления. Ще трябва да предприемам по-малко рискове. Може би ще започна да карам по-бавно. Имам едно „Камаро“, триста и шейсет конски сили. Не мога да си представя да си монтирам някоя от онези седалки за бебета. Може би ще го сменя с някое „Волво“ комби автоматик. Ще се наложи да взимам допълнителни уроци как да го управлявам.
— Представям си как излизаш от паркинга на супермаркета и след теб остават следи от гуми!
Отново замълчаха, както непознати хора, които изведнъж са осъзнали, че са си споделили прекалено много лични тайни.
Люси погледна часовника си.
— Трябва да се връщам в шерифството. Да помогна на Джим с обажданията по къщите на жителите на Аутърбанкс.
Тя хвърли празната си кутия в кошчето и поклати глава:
— Все си мисля за Мери Бет. Къде ли е сега? Добре ли е? Сигурно е много уплашена.
Сакс си мислеше не за момичето, а за Гарет Ханлън. Като си заговориха за деца, тя се запита как ли щеше да се почувства, ако синът й е обвинен в убийство и отвличане. Как ли щеше да прекара тази нощ в затвора? А… още стотици нощи?
— Тръгвате ли скоро? — попита Люси.
— След малко.
— Надявам се да се видим, преди да си заминеш.
— Ще се помотая още малко наоколо. Операцията е след два дни, после Линкълн трябва да лежи около седмица.
Полицайката стана и тръгна към шерифството.
След няколко минути Мейсън Жермен излезе от ареста. Беше намръщен както винаги. Огледа се, но не забеляза Сакс. Тръгна по разбития тротоар и влезе в една постройка между ареста и шерифството.
После от другата страна на улицата спря някаква кола. От нея слязоха двама души. Единият беше адвокатът на Гарет, Кал Фредерикс. Другият бе едър мъж, около четирийсетте, с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка. Беше навил ръкавите на ризата си и носеше сакото си на рамото. Тъмните му панталони бяха безобразно намачкани, лицето му имаше добродушно изражение като на учител. Влязоха в сградата на ареста.
Сакс хвърли чашата си в кошчето пред закусвалнята, пресече пустата улица и ги последва.
20.
В ареста Кал Фредерикс запозна Сакс с доктор Елиът Пени.
— О, значи работите с Линкълн Райм? — попита психологът за нейна най-голяма изненада.
— Да.
— Кал ми каза, че са хванали Гарет благодарение на вас. Линкълн тук ли е?
— В шерифството е. Може би скоро ще си тръгне.
— Имаме общ приятел. Искам да му пратя много поздрави. Ще се отбия да го видя, като свършим тук.
— Ще остане още около час — уведоми го Сакс; обърна се към Фредерикс: — Мога ли да ви попитам нещо?
— Да — отвърна предпазливо адвокатът: Сакс беше от противниковия лагер.
— Мейсън Жермен спомена „Ланкастър“. Какво е това?
— Център за задържане на особено опасни престъпници. Момчето ще бъде преместено там, след като му предявят обвиненията в съда. Ще остане там до делото.
— Той е непълнолетен!
— Напротив.
— На шестнайсет е!
— О, ако не се споразумеем, Макгуайър ще го третира като възрастен.
— Там много ли е лошо?
— Къде, в „Ланкастър“ ли? Ще го малтретират, не може да се избегне. Не знам колко жестоко, но е сигурно. Момчетата като него са на най-ниското стъпало на затворническата йерархия.
— Не може ли да бъде отделен?
— Не и там. Има само общи помещения. Можем само да се надяваме надзирателите да го пазят.
— Не можете ли да издействате пускане под гаранция?
Фредерикс се изсмя: