— Добре. Готов съм.
— Добре. Представи си Мери Бет и…
— Да, ама на нея нямам какво да й казвам.
— Така ли?
Момчето поклати глава:
— Вече съм й казал всичко, което съм искал.
— Няма ли нещо друго?
Момчето се поколеба:
— Не знам… Може би. Само че… по-скоро искам да си представя някого другиго на стола.
— Засега нека бъде Мери Бет. Каза, че може би искаш да й кажеш още нещо. Помисли си пак. Може би искаш да й кажеш, че те е предала или че те е обидила с нещо. Може би те е ядосала. Да й кажеш, че искаш да я накажеш за това. Каквото искаш, й кажи, Гарет. Каквото искаш. Става ли?
Гарет вдигна рамене:
— Не знам… Наистина ли трябва да си представя нея? Не може ли друг?
— Точно сега не. Представи си Мери Бет.
Момчето внезапно се обърна към огледалното стъкло и погледна право към Сакс. Тя неволно се отдръпна, макар да знаеше, че не може да я види. В очите му се четеше мълчалива молба.
Момчето се обърна отново към доктор Пени:
— Добре. Бих й казал, че се радвам, че е на сигурно място.
Лицето на лекаря светна:
— Много добре, Гарет. Да започнем оттук. Кажи й, че си я спасил. Обясни й защо си го направил.
Гарет погледна смутено празния стол.
— Тя беше в Блакуотър Ландинг и… — започна той.
— Не забравяй, че говориш на нея. Представи си, че е седнала на стола.
Гарет се изкашля:
— Ти беше в Блакуотър Ландинг. Това е… такова… много, много опасно място. Можеше да пострадаш, можеше да те убият. Тревожех се за теб. Не исках мъжът с тъмния гащеризон да те нарани.
— Какъв е този мъж? — попита лекарят.
— Онзи, който уби Били.
Лекарят погледна адвоката, който леко поклати глава.
— Гарет — продължи Пени, — знаеш ли, въпреки че си я спасил, Мери Бет може да си е помислила, че си й ядосан за нещо.
— Ядосан ли? Няма за какво да й се ядосвам.
— Ами, ти си я отделил от майка й, от дома й.
— Отведох я, за да не й се случи нищо лошо.
Той си спомни правилата на играта и се обърна към празния стол:
— Отведох те, за да не ти се случи нищо лошо.
— Струва ми се — продължи лекарят, — че искаш да й кажеш още нещо. С такова впечатление останах: че искаш да й кажеш нещо наистина важно, но нямаш смелост да го направиш.
Сакс имаше същото чувство. В очите на момчето се четеше тревога, но играта на лекаря явно му беше интересна. Какво ли си мислеше? Какво знаеше? Наистина искаше да каже още нещо. Какво?
Гарет сведе очи към ръцете си:
— Ами, може би наистина има още нещо.
— Давай.
— Трудно ми е…
Кал Фредерикс се наведе напред. Стисна здраво химикалката и бележника, готов да записва.
— Хайде да си представим ситуацията — каза доктор Пени. — Мери Бет седи пред теб. Тя чака да й го кажеш. Иска да й го кажеш.
— Иска ли? Наистина ли мислите така?
— Наистина — увери го лекарят. — Искаш ли да й кажеш нещо за мястото, където се намира сега? Където си я завел. Как изглежда? Може би трябва да й кажеш защо си я завел точно там.
— Не. Не искам да й казвам нищо такова.
— Какво тогава?
— Аз…
— Знам, че е трудно.
Сакс също се беше навела напред.
„Хайде — мислеше си тя. — Хайде. Искаме да ти помогнем. Помогни ни и ти.“
Доктор Пени продължи с хипнотизиращия си глас:
— Хайде, Гарет. Мери Бет седи на стола пред теб. Тя чака. Пита се какво искаш да й кажеш. Говори й, Гарет!
Лекарят подаде кутия кока-кола на Гарет. Момчето я взе и отпи жадно. След кратката пауза лекарят продължи:
— Какво искаш да й кажеш? Кое е толкова важно за теб? Виждам, че искаш да й го кажеш. Мисля, че тя трябва да го знае.
Той побутна стола още по-близо до момчето:
— Ето я, Гарет, седи право срещу теб. Какво искаш да й кажеш? Сега е моментът, Гарет. Хайде.
Момчето отпи отново. Ръцете му трепереха. Какво ли искаше да каже?
Изведнъж, за изненада на двамата мъже в стаята, Гарет се наведе напред и промълви:
— Наистина, наистина ми харесваш, Мери Бет. И… и ми се струва, че те обичам.
Отпи бързо от кока-колата, изпука с кокалчета, после стисна седалката на стола и наведе глава. Лицето му беше станало червено като домат.