— Сакс, какво повече искаш? — попита Райм. — Това вече не е наша грижа.
Тя не му обърна внимание:
— Ама, докторе…
Лекарят вдигна ръка:
— Нека ви попитам нещо.
— Какво?
— Имате ли деца?
— Не — отвърна тя след кратко колебание. — Защо питате?
— Симпатията ви към момчето е съвсем разбираема, всички му съчувстваме, но вие може би сте объркана от някакво скрито майчинско чувство.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че тъй като самата вие искате да имате деца, не сте в състояние да направите правилна преценка за вината или невинността на едно шестнайсетгодишно момче. Особено като става дума за сираче, което е преживяло трудно детство.
— Напълно обективна съм. Тук много неща не се връзват. Гарет няма мотив…
— Мотивите не са доказателство пред съда, Сакс — напомни й Райм.
— Стига с твоите мъдри умозаключения, Линкълн.
— Чух, че питахте Кал Фредерикс за „Ланкастър“ — продължи психологът, — за това, какво ще стане с момчето там. Интересувахте се дали можете да помогнете с нещо.
Сакс вдигна вежди.
— Е, мисля, че има с какво да му помогнете. Най-доброто, което можете да направите, е да прекарате известно време с него. Съдът може да ви назначи за помощничка на съдебния настойник. Разбира се, първо ще трябва да ви одобрят, но съм сигурен, че няма да имате проблеми. Може на вас да каже къде е Мери Бет.
Докато Сакс обмисляше предложението, на вратата се появи Том.
— Микробусът е долу, Линкълн.
Райм хвърли последен поглед към картата, после обърна количката си към вратата:
— Време е да се сбогуваме, приятели…
Джим Бел влезе и постави ръка на рамото му:
— Започнахме претърсване на Аутърбанкс. Ако имаме късмет, ще я открием за няколко дни. Не знам как да ти се отблагодаря, Линкълн.
Райм кимна и му пожела късмет.
— Ще ти дойда на свиждане в болницата, Линкълн — каза Бен. — Ще ти донеса бутилка уиски. Кога мислиш, че ще ти разрешат отново да пиеш?
— Не много скоро.
— Ще помогна на Бен да довърши опаковането — каза Сакс.
— Ако искате, ще ви откараме до Ейвъри — предложи й Бел.
Тя кимна:
— Благодаря. Скоро идвам, Райм.
Както изглеждаше обаче, криминологът вече бе напуснал Танърс Корнър, духом, ако не телом. Той не отговори. Сакс чу само заглъхващото бръмчене на инвалидната количка.
След петнайсетина минути по-голямата част от изследователската апаратура бе опакована. Сакс благодари на Бен Кър за помощта и той си тръгна.
Веднага след това се появи Джеси Корн. Сакс се зачуди дали е чакал в коридора да остане сама.
— Голяма работа е, а? — каза Джеси. — Господин Райм, де.
Започна да мести кутиите, без да са го молили, и то не там, където трябва.
— Да — отвърна безразлично Сакс.
— Тази операция, за която говори, ще го оправи ли?
Искаше й се да му отговори: „Ще го убие. Ще влоши положението му“, но каза само:
— Не.
Очакваше Джеси да я попита защо тогава се подлага на нея, но полицаят отбеляза:
— Понякога човек чувства, че трябва да направи нещо. Независимо колко безнадеждно му се струва.
Сакс вдигна рамене. Съгласна беше с това. Заключи кутията на микроскопа и нави последния останал кабел. Забеляза на масата книгите, които бяха взели от стаята на Гарет. Взе „Миниатюрният свят“. Отвори я и зачете:
„За науката са познати само около 4500 вида бозайници. Насекомите са повече от 980 хиляди, а се смята, че има неоткрити още два-три милиона вида. Разнообразието и учудващата приспособимост на тези организми будят повече от просто възхищение. Харвардският ентомолог Е. О. Уилсън използва термина «биофилия», за да означи емоционалната привързаност, която изпитват някои хора към други живи същества. Напълно е възможно човек да изпитва към насекомите същата любов както към кучето си, към чистокръвен кон или дори към друго човешко същество.“
Сакс хвърли поглед в коридора, където Кал Фредерикс и Браян Макгуайър още водеха сложни юридически преговори.