Затвори книгата. Спомни си думите на лекаря:
„Да прекарате известно време с него…“
— Малко тъпо ще е да те каня на стрелбището — каза Джеси Корн. — Затова какво ще кажеш за едно кафе?
Сакс се засмя наум. Значи все пак се осмели да я покани на среща.
— Няма да имам време — каза. — Трябва да занеса тази книга в ареста. После отивам в болницата в Ейвъри. Какво ще кажеш за друг път?
— Съгласен.
21.
В бар „При Еди“, на една пряка от ареста, Кюлбо изръмжа:
— Това не е игра, Шон.
— Не казвам, че е игра — оправда се О’Сараян. — Не може ли човек да се посмее? По дяволите, стана ми смешно! Гледах онази реклама по телевизията. В която човекът се опитва да стигне до летището, а колата му…
— Много често почна да ти се случва. Постоянно си правиш глупави шеги. Изобщо не внимаваш какво ти се говори.
— Добре де. Целият съм в слух. И така, отиваме отзад. Вратата ще бъде отключена.
— Точно това щях да попитам — намеси се Томъл. — Задната врата на ареста никога не е отключена. Заключват я с резе.
— Резето ще е дръпнато и вратата ще бъде отключена, ясно ли е?
— Щом казваш — съгласи се скептично Томъл.
— Вратата ще бъде отключена — продължи Кюлбо. — Влизаме. На масата ще има един ключ, на малката метална маса, сещате ли се?
Разбира се, че знаеха за коя маса става дума. Всеки, който бе прекарал някоя нощ в ареста на Танърс Корнър, се беше спъвал в проклетата маса, особено ако е бил пиян.
— Добре, продължавай — подкани го О’Сараян, който вече внимаваше в разговора.
— Отключваме килията. Аз ще напръскам хлапето със спрея. Ще му нахлузя торба на главата (взел съм онази, дето давя котета в нея) и го извеждаме. Може да вика, колкото си иска, никой няма да го чуе. Харис, ти ще чакаш в камиона. До самата врата, с включен двигател.
— Къде ще го закараме? — поинтересува се О’Сараян.
— Не у нас, разбира се — отвърна Кюлбо.
Питаше се дали О’Сараян не е мислил, че ще заведат отвлечения затворник у дома на някого от тях. Това означаваше само, че хилавият мъж бе по-глупав, отколкото Кюлбо предполагаше.
— Ще го закараме в изоставения гараж край линията.
— Добре — съгласи се О’Сараян.
— Ще го закараме там. Аз съм си взел газовата горелка. Ще се позанимаваме малко. Пет минути са му достатъчни да пропее къде е скрил Мери Бет.
— И после ще го…
— Какво? — сопна се Кюлбо, после зашепна: — Внимавай да не изтървеш нещо пред другите клиенти.
— Ама ти току-що разправяше как ще изпробваш горелката си върху момчето — оправда се също шепнешком О’Сараян. — Не ми изглежда по-добро от това, за което питам… за после.
Кюлбо нямаше какво да възрази, въпреки че хич не му се признаваше, че О’Сараян може да е прав. Затова каза само:
— Всичко се случва.
— Да — съгласи се Томъл.
О’Сараян завъртя капачка от бира между пръстите си; зачегърта калта под ноктите си с нея. Беше се умърлушил.
— Какво има? — попита Кюлбо.
— Много е рисковано. По-лесно щяхме да го пипнем в гората, на воденицата.
— Само че сега той не е в гората, нито на воденицата.
О’Сараян вдигна рамене:
— Просто се питах дали си струва за тия пари.
Кюлбо се почеса по брадата. Чудеше се дали да не се обръсне, за да не му е толкова горещо. Само че така двойната му брадичка щеше да личи повече.
— Искаш да се откажеш ли? Така няма да получиш нищо. Аз предпочитам да деля на две вместо на три.
— А, не, не се отказвам. Планът ми звучи добре.
О’Сараян отново се загледа в телевизора над бара. Показваха някакъв сериал. Главната актриса привлече вниманието му и той се зазяпа в бюста й.
Томъл погледна през прозореца.
— Я гледайте. Онази сладурана. Възбуждам се само като си помисля за нея.
Червенокосата полицайка от Ню Йорк, онази, дето работеше толкова бързо с ножа, вървеше по улицата с книга в ръка.
— Апетитно парче — съгласи се О’Сараян.
Кюлбо обаче помнеше решителния й поглед и ножа, опрян в гърлото на другаря му.
— Не си струва — отсече той.
Червенокосата влезе в ареста.
— Това май променя малко плановете — отбеляза О’Сараян.