Выбрать главу

Затвори книгата. Спомни си думите на лекаря:

„Да прекарате известно време с него…“

— Малко тъпо ще е да те каня на стрелбището — каза Джеси Корн. — Затова какво ще кажеш за едно кафе?

Сакс се засмя наум. Значи все пак се осмели да я покани на среща.

— Няма да имам време — каза. — Трябва да занеса тази книга в ареста. После отивам в болницата в Ейвъри. Какво ще кажеш за друг път?

— Съгласен.

21.

В бар „При Еди“, на една пряка от ареста, Кюлбо изръмжа:

— Това не е игра, Шон.

— Не казвам, че е игра — оправда се О’Сараян. — Не може ли човек да се посмее? По дяволите, стана ми смешно! Гледах онази реклама по телевизията. В която човекът се опитва да стигне до летището, а колата му…

— Много често почна да ти се случва. Постоянно си правиш глупави шеги. Изобщо не внимаваш какво ти се говори.

— Добре де. Целият съм в слух. И така, отиваме отзад. Вратата ще бъде отключена.

— Точно това щях да попитам — намеси се Томъл. — Задната врата на ареста никога не е отключена. Заключват я с резе.

— Резето ще е дръпнато и вратата ще бъде отключена, ясно ли е?

— Щом казваш — съгласи се скептично Томъл.

— Вратата ще бъде отключена — продължи Кюлбо. — Влизаме. На масата ще има един ключ, на малката метална маса, сещате ли се?

Разбира се, че знаеха за коя маса става дума. Всеки, който бе прекарал някоя нощ в ареста на Танърс Корнър, се беше спъвал в проклетата маса, особено ако е бил пиян.

— Добре, продължавай — подкани го О’Сараян, който вече внимаваше в разговора.

— Отключваме килията. Аз ще напръскам хлапето със спрея. Ще му нахлузя торба на главата (взел съм онази, дето давя котета в нея) и го извеждаме. Може да вика, колкото си иска, никой няма да го чуе. Харис, ти ще чакаш в камиона. До самата врата, с включен двигател.

— Къде ще го закараме? — поинтересува се О’Сараян.

— Не у нас, разбира се — отвърна Кюлбо.

Питаше се дали О’Сараян не е мислил, че ще заведат отвлечения затворник у дома на някого от тях. Това означаваше само, че хилавият мъж бе по-глупав, отколкото Кюлбо предполагаше.

— Ще го закараме в изоставения гараж край линията.

— Добре — съгласи се О’Сараян.

— Ще го закараме там. Аз съм си взел газовата горелка. Ще се позанимаваме малко. Пет минути са му достатъчни да пропее къде е скрил Мери Бет.

— И после ще го…

— Какво? — сопна се Кюлбо, после зашепна: — Внимавай да не изтървеш нещо пред другите клиенти.

— Ама ти току-що разправяше как ще изпробваш горелката си върху момчето — оправда се също шепнешком О’Сараян. — Не ми изглежда по-добро от това, за което питам… за после.

Кюлбо нямаше какво да възрази, въпреки че хич не му се признаваше, че О’Сараян може да е прав. Затова каза само:

— Всичко се случва.

— Да — съгласи се Томъл.

О’Сараян завъртя капачка от бира между пръстите си; зачегърта калта под ноктите си с нея. Беше се умърлушил.

— Какво има? — попита Кюлбо.

— Много е рисковано. По-лесно щяхме да го пипнем в гората, на воденицата.

— Само че сега той не е в гората, нито на воденицата.

О’Сараян вдигна рамене:

— Просто се питах дали си струва за тия пари.

Кюлбо се почеса по брадата. Чудеше се дали да не се обръсне, за да не му е толкова горещо. Само че така двойната му брадичка щеше да личи повече.

— Искаш да се откажеш ли? Така няма да получиш нищо. Аз предпочитам да деля на две вместо на три.

— А, не, не се отказвам. Планът ми звучи добре.

О’Сараян отново се загледа в телевизора над бара. Показваха някакъв сериал. Главната актриса привлече вниманието му и той се зазяпа в бюста й.

Томъл погледна през прозореца.

— Я гледайте. Онази сладурана. Възбуждам се само като си помисля за нея.

Червенокосата полицайка от Ню Йорк, онази, дето работеше толкова бързо с ножа, вървеше по улицата с книга в ръка.

— Апетитно парче — съгласи се О’Сараян.

Кюлбо обаче помнеше решителния й поглед и ножа, опрян в гърлото на другаря му.

— Не си струва — отсече той.

Червенокосата влезе в ареста.

— Това май променя малко плановете — отбеляза О’Сараян.