— Не, не ги променя. Харис, закарваш камиона отзад и чакаш със запален двигател.
— Ами тя? — попита Томъл.
— Имаме достатъчно сълзотворен газ.
Заместник-шериф Натан Грумър кимна на Сакс. Влюбеният поглед на Джеси Корн вече й беше писнал; сдържаната усмивка на Натан бе направо облекчение.
— Здравейте, госпожице.
— Вие бяхте Натан, нали?
— Да.
— Май майсторите някаква примамка, а?
— Това старо чучело ли? — измънка смутено той.
— Какво е?
— Женска патица.
— Сам ли я направихте?
— Това ми е хобито. В шерифството имам още две. Идете да ги видите, ако искате. Нямаше ли да си ходите?
— Скоро си тръгвам. Как е той?
— Кой? Шериф Бел ли?
— Не. Гарет.
— А, не знам. Мейсън отиде да го види, поговориха малко. Опита се да изкопчи нещо за момичето, но момчето продължава да мълчи.
— Мейсън там ли е още?
— Не, тръгна си.
— А шерифът и Люси?
— Няма ги, и те си отидоха. В шерифството са. Мога ли с нещо да ви помогна?
— Гарет искаше да му донеса тази книга. Мога ли да му я дам?
— Каква е? Библията ли?
— Не, за насекомите е.
Натан взе книгата и я разгледа внимателно; сигурно се опасяваше да няма скрито оръжие. След това й я върна:
— Голяма откачалка, а? Като от филм на ужасите. Трябва да му донесете и Библията.
— Това май повече го интересува.
— Права сте. Оставете оръжието си в сейфа и елате.
Сакс остави револвера си и пристъпи към вратата, но Натан продължаваше да я гледа настоятелно. Тя вдигна вежди.
— Ами, госпожице, разбрах, че имате и нож.
— О, да, забравих.
— Правилата са си правила, нали разбирате.
Тя му подаде автоматичния си нож и той го прибра при револвера.
— Искате ли и белезниците? — попита тя.
— Не. Те не могат да ви създадат неприятности. Въпреки че веднъж едно отче доста загази точно заради белезници. Жена му го заварила вързан за леглото, а Сали Ан Карлсън седяла отгоре му. Елате, ще ви отключа.
Рич Кюлбо и Шон О’Сараян се приближиха до увехналия люляков храст зад ареста.
Задната врата на постройката гледаше към голяма поляна, обрасла с бурени и затрупана с боклук, ръждясали авточасти и домакински електроуреди. Не липсваха и употребявани презервативи.
Харис Томъл докара лъскавия си „Форд F 250“. Кюлбо си помисли, че щеше да е добре да мине от друго място, не по главната улица, но наоколо не се виждаше жива душа, пък и закусвалнята отсреща вече бе затворена. Поне камионът беше нов и не бръмчеше много.
— Кой е дежурен? — попита О’Сараян.
— Натан Грумър.
— Полицайката с него ли е?
— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? И да е вътре, револверът и ножът, с който се опита да те татуира, трябва да са в сейфа.
— Натан няма ли да я чуе, ако вземе да вика?
Кюлбо отново си спомни хладнокръвния поглед на червенокосата.
— По-вероятно е момчето да се развика.
— Добре де, какво ще правим тогава?
— Нахлузваме му бързо торбата. Дръж.
Кюлбо подаде на О’Сараян флакон спрей:
— Пръскай на ниско, защото могат да залегнат.
— Това… няма ли да задуши и нас?
— Ако не си го пръснеш в скапаната мутра, не. Пръска в една посока, не е като облак.
— С кого да се заема?
— С момчето.
— Ами ако жената е по-близо?
— Тя е за мен — изсъска Кюлбо.
— Ама…
— Остави я на мен!
— Добре, добре.
Наведоха глави, за да минат покрай мръсния прозорец от задната страна на ареста, и спряха пред металната врата. Тя бе леко открехната.
— Виждаш ли, отворена е — прошепна Кюлбо, горд, че всичко върви, както той е предвидил. — Хайде, като кимна, влизаме бързо и ги напръскваме… И недей да пестиш тази гадост.
Подаде голяма торба на другаря си.
— После му я нахлузваш на главата.
О’Сараян стисна спрея, после кимна към торбата в ръцете на Кюлбо.
— Значи и нея ще откараме, така ли?
Кюлбо въздъхна отегчено:
— Да, Шон. И нея.
— А? Добре де. Само питам.
— Като ги зашеметим, веднага ги изкарваме. Ие спирай по никаква причина.