Выбрать главу

— Ало, госпожице!

Мери Бет Макконъл се стресна и отвори очи.

Беше заспала на мухлясалия диван.

Гласът отново се чу:

— Госпожице, добре ли сте? Ехо? Мери Бет?

Тя скочи от дивана и се втурна към счупения прозорец. Зави й се свят, наложи се да се подпре на стената. Главата й се пръскаше от болка.

„Върви по дяволите, Гарет!“ — помисли си тя.

Болката отмина и зрението й се проясни. Изправи се и продължи към прозореца.

Беше Мисионера. С него вървеше висок мъж с плешиво теме, сиви панталони и работна риза. Носеха брадва.

— О, Господи, благодаря ти! — промълви Мери Бет.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм. Още го няма.

Гърлото я болеше, едва говореше. Спасителите й дадоха пълна манерка и тя я изпи до дъно.

— Обадих се в полицията — рече Мисионера. — Казаха, че тръгват веднага. Ще пристигнат след петнайсет-двайсет минути. Ние обаче няма да ги чакаме. Ще ви освободим веднага.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Отдръпнете се настрани. Цял живот сека дърва, тази врата след минута ще стане на трески. Това е Том.

— Здравейте, Том.

— Здравейте. Как е главата? Не изглежда добре.

Тя докосна драскотината.

— А, дреболия, изглежда по-зле, отколкото е.

Откъм вратата се чу думкане. От прозореца се виждаше как Мисионера вдига високо брадвата, острието проблясваше на слънцето. Когато баща й бе жив, Мери Бет му помагаше да цепи дърва за камината. Спомни си колко обичаше да го наблюдава как точи брадвата — от острието излизаха оранжеви искри като фойерверки на Четвърти юли.

— Кое е това момче, дето ви е отвлякло? — поинтересува се Том. — Някакъв извратен тип ли?

— От Танърс Корнър е. Много е странен. Вижте!

Тя махна към бурканите с насекоми.

— Ама че откачалка — възкликна Том; приближи се до прозореца, за да разгледа по-добре.

Тряс… От вратата се отцепи голямо парче дърво.

Тряс… Мери Бет погледна вратата. Мисионера още не я беше пробил. Гарет сигурно я бе подсилвал, може би беше заковал две врати една за друга. Обърна се пак към Том:

— Чувствам се, сякаш съм една от буболечките му. Той…

Том неочаквано пъхна ръка през прозореца и стисна яката на ризата й. Хвана я за гърдите. Дръпна я до решетките и долепи влажните си, смърдящи на тютюн устни до нейните. Тя извърна глава с отвращение, започна да плюе и да пищи.

— Дявол да те вземе, какви ги вършиш? — възкликна Мисионера.

Мери Бет си помисли, че ще удари Том с брадвата, за да го зашемети. Преди обаче Мисионера да издърпа приятеля си, тя хвана ръката, която опипваше гърдите й, и я дръпна силно надолу. Едно стърчащо парче стъкло се заби в китката му. Нападателят изпищя от болка, пусна момичето и се отдръпна.

Мери Бет избърса уста и избяга в средата на стаята.

Мисионера се нахвърли върху Том:

— Защо, по дяволите, го направи?

„Удари го! — мислено викаше Мери Бет. — Фрасни го с брадвата! Той е полудял. Кажи на полицаите да го арестуват.“

Том не слушаше какво му говори приятелят му, а стискаше ръката си, гледаше с ужас раната и нареждаше:

— О, Господи, Господи…

— Нали ти казах да траеш! След половин час вече щеше да е в леглото ти! Всичко прецака!

Мери Бет с ужас осъзна, че никой не е имал намерение да я спасява. Никой не беше известил полицията!

Том вдигна окървавената си ръка:

— Гледай бе, човече. Гледай!

Запъти се с олюляваща се походка към гората. Спря на няколко метра от бараката и се обърна към нея:

— Шибана кучка! Приготви се. Пак ще се върнем!

Той погледна надолу и се наведе. След малко се изправи с камък в здравата си ръка. Запокити го към прозореца. Мери Бет отскочи назад, камъкът прелетя на десетина сантиметра от главата й. Тя се хвърли на дивана и заплака.

Отвън отново долетя гневният глас на Том:

— Готви се, кучко! Ще се върнем!

Събраха се у Харис Томъл, на голямата буренясала ливада, която той не си даваше труд да поддържа. Единствената „украса“ на двора му бяха камионът, паркиран пред къщата, и шевролетът му — спрян отзад.

Той беше най-образованият от тримата и се опитваше да си създаде образ на сваляч. Само той бе лежал в затвора — бяха го хванали да продава ценни книжа, които „случайно“ се оказали на друг човек. Беше отличен стрелец, но доколкото бе известно на Кюлбо, никога не бе стрелял по човек. Освен това мислеше прекалено много, обръщаше прекалено голямо внимание на външния си вид и не обичаше да черпи. Всичко го правеше изключително ненадежден партньор в това, с което тримата се занимаваха през последните няколко години в окръг Пакенок.