— Какво има? — прошепна тя.
— Кола. Движи се много бързо.
— Къде?
— Шшшт.
Сакс забеляза светлина от фарове.
„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“
— Не! — възкликна Гарет и бързо я дръпна в една туфа тръстика.
По Канал роуд с пълна газ хвърчаха две патрулни коли. Чернокож полицай, когото Сакс не беше виждала досега, шофираше челната. В едната си ръка стискаше пушка. Зад волана на другата кола седеше Люси Кър.
Гарет и Сакс залегнаха.
„Свиват крила и падат на земята…“
Колите профучаха покрай тях и спряха на кръстовището на Канал роуд и Шосе 112. Препречиха и двете платна и полицаите слязоха с оръжия, готови за стрелба.
— Блокираха пътя — измърмори Сакс. — По дяволите!
— Не, не, не — прошепна отчаяно Гарет. — Трябваше да си помислят, че сме тръгнали в другата посока: на изток. Трябваше да си помислят така.
Една кола мина покрай тях. Люси махна на шофьора да спре, накара го да слезе и да отвори багажника за проверка.
Гарет се сви в тревата.
— Как, по дяволите, са разбрали, че сме тръгнали насам? Как?
„Защото Линкълн Райм е с тях“ — помисли си Сакс.
— Никой още не се е показал, Линкълн — каза Джим Бел.
— Да не очакваш Амелия и Гарет да вървят насред платното? — сряза го Райм. — Сигурно се крият някъде из храстите.
— Пътят вече е блокиран. Нашите хора проверяват всяка кола от и към Танърс Корнър, дори да познават шофьорите.
Райм отново погледна картата.
— Няма ли друг път, по който да се измъкнат на запад?
— Единственият път през блатата е Канал роуд и после Шосе 112. — В гласа на Бел се усещаше колебание. — Трябва да ти кажа, Линкълн, че пренасочването на всичките ни сили към Блакуотър Ландинг крие голям риск. Ако са тръгнали на изток, към Аутърбанкс, ще се измъкнат и никога няма да ги открием. Това твое хрумване ми се струва малко нелогично.
Райм обаче беше убеден, че е прав. Докато гледаше картата преди двайсетина минути, проследявайки пътя, по който Гарет бе отвлякъл Лидия (пътят водеше направо към Грейт Дизмал Суомп), той започна да се чуди каква е била целта на похитителя. Спомни си какво му бе казала Сакс сутринта, докато преследваше Гарет:
„Според Люси няма логика да върви в тази посока.“
Това го накара да си зададе един въпрос, на който досега никой не бе дал задоволителен отговор: Защо му беше на Гарет да отвлича Лидия Джонсън? Доктор Пери предполагаше, че за да я убие вместо Мери Бет. Само че той не я беше убил. Нито изнасилил. Каква друга причина можеше да има за отвличането й? Той не я познаваше, нямаше защо да й се сърди, тя не беше станала свидетел на убийството на Били. Каква беше причината?
После си спомни, че Гарет бе казал на Лидия, че Мери Бет е на Аутърбанкс, че била на сигурно място и нямало нужда някой да я спасява. Защо му е трябвало да се издава? А уликите във воденицата? Океански пясък, карта на Аутърбанкс… Според Сакс Люси ги намерила много лесно. Прекалено лесно. Райм реши, че местопрестъплението е било режисирано, че престъпникът е нагласил лъжливи веществени доказателства, за да заблуди детективите.
Веднага щом си даде сметка за това, Райм изкрещя:
— Подведени сме!
— Какво искаш да кажеш, Линкълн? — попита Бен.
— Излъгал ни е!
Едно шестнайсетгодишно момче ги беше измамило! Райм обясни, че момчето нарочно е „изгубило“ едната си обувка, когато е отвличало Лидия. Напълнило я е със стрит варовик, за да ги насочи към кариерата, където беше оставило другите улики: обгорената торба с житните зърна, която да ги отведе до воденицата.
Преследвачите щяха да намерят Лидия заедно с останалите подхвърлени улики, които щяха да ги убедят, че Мери Бет е на Аутърбанкс.
Което естествено означаваше, че тя се намира точно в обратната посока — на запад от Танърс Корнър.