— Хванахме ги! — извика възбудено той. — Щатската полиция е засякла мобилния й телефон. Движат се на запад по Шосе 112. Успели са да се промъкнат покрай блокадата.
— Как? — изненада се Райм.
Явно бяха откраднали джип или камион от паркинга на Давет и се бяха измъкнали през гората.
„Това е моята Амелия — помисли си гордо Райм. — Тази жена може да мине с кола отвсякъде…“
— Решила е да изостави колата и да вземе друга — продължи Бел.
— Откъде знаете?
— Обадила се е в бюрото за коли под наем в Хобът Фолс. Люси и другите тръгнаха веднага след тях, без сирени. Ще разпитаме хората на Давет чия кола липсва. Ако обаче телефонът поработи още малко, и това няма да ни е нужно. Още пет минути и техниците ще определят точното й местонахождение.
Линкълн Райм погледна картата, въпреки че вече я знаеше наизуст, и въздъхна:
— Късмет!
Не се разбра обаче дали това пожелание е за преследвачите, или за преследваните.
26.
Люси Кър наду газта.
„Обичаш да караш бързо, нали, Амелия? Аз също!“
Летяха по Шосе 112 с включени сигнални светлини, но без сирена. Джеси Корн седеше до нея и разговаряше по радиостанцията с Пит Грег от Щатското полицейско управление в Елизабет Сити. Зад тях, без да изостават, се движеха Трей Уилямс и Нед Спото. Мейсън Жермен и Франк Стърджис бяха в третата кола.
— Къде са сега? — попита Люси.
Джеси предаде въпроса на детектива от щатската полиция. Изслуша отговора, после се обърна към Люси:
— На седем-осем километра оттук. Отбили са от главното шосе и карат на юг.
„Хайде, остани още малко на телефона, Амелия.“
Люси натисна педала за газта до пода.
„Караш бързо; и аз карам бързо.“
„Стреляш добре. Аз също стрелям добре. Не се хваля като теб наляво и надясно, но аз съм израснала с оръжията.“
Спомни си как, когато Бъд я напусна, събра всички боеприпаси вкъщи и ги хвърли в черните води на Блакуотър. Страхуваше се, че някоя нощ ще се събуди, ще погледне празното легло до себе си и ще налапа хладното дуло.
Три месеца и половина ходи с незаредено оръжие. Арестуваше бандити, хулигани и надрусани младежи, като успяваше да ги убеди да се предадат само с блъф.
Една сутрин се събуди и сякаш внезапно оздравяла, отиде направо в местния оръжеен магазин и си купи цяла кутия 357-калиброви патрони. „Бога ми, Люси — възкликна продавачът, — май шерифството го е загазило повече, отколкото си мислех. Да те карат сама да си пазаруваш боеприпасите…“
Оттогава ходеше със заредено оръжие. То бе символ на оцеляването й.
„Амелия, аз споделих най-тежката си болка с теб. Разказах ти за операцията. Разказах ти за проблемите си с мъжете. За любовта ми към децата. Подкрепих те, когато Шон О’Сараян ти взе оръжието. Извиних ти се, когато беше права, а аз грешах. Доверих ти се. Аз…“
Някой я докосна по рамото. Тя се обърна — Джеси Корн се усмихваше плахо.
— Отпред има завой. Не е зле да понамалиш.
Тя издиша бавно и се отпусна в седалката.
Намали скоростта.
Въпреки това зави с деветдесет вместо с шейсет, както бе указано преди завоя.
— Трийсет метра напред по пътя — прошепна Джеси Корн.
Полицаите бяха слезли от колите и се бяха събрали около Мейсън Жермен и Люси Кър.
Щатската полиция беше загубила сигнала от мобилния телефон на Амелия, но в продължение на пет минути тя не бе сменила местоположението си. За последен път я бяха засекли тук, в една барака на петнайсетина метра от някаква къща сред гората, на около километър от Шосе 112. Намираха се, точно както бе предрекъл Линкълн Райм, на запад от Танърс Корнър.
— Да не мислите, че и Мери Бет е тук? — попита Ник Стърджис. След смъртта на Ед Шефър той бе най-възрастният полицай в шерифството. — Едва на десет километра сме от града. Големи глупаци ще излезем, ако държи момичето толкова близо!
— Няма такова нещо — отвърна Мейсън. — Скрили са се и чакат да ги подминем. После ще отидат до Хобът Фолс, за да наемат кола.
Джеси се беше осведомил за собственика на къщата.
— Някой си Пит Халбъртън — каза той. — Някой да го познава?
— Аз — обади се Трей Уилямс. — Женен е. Няма никаква връзка с Гарет.