— Тръгна вече — отвърна Стив Фар.
Райм отпусна глава в количката. Погледна Том.
— Ами разбери, Джеси! — викаше Бел. — Има ли ранени? Какво, по дяволите, става?
— Добре ли е Амелия? — попита Райм.
— След няколко минути ще разберем — отвърна шерифът.
Тези минути обаче му се сториха като дни.
— Какво!? — кресна Бел в слушалката. После се обърна към разтревожения Райм: — Всичко е наред. Няма пострадали. Мейсън влязъл в бараката и видял някакво работно облекло, закачено на пирон. Отпред имало някакво гребло или лопата, не знам точно. Било много тъмно. Решил, че е Гарет и че е въоръжен, и стрелял два пъти. Това е.
— Добре ли е Амелия?
— Изобщо не са там. Само пикапът! Гарет и Амелия сигурно са в къщата, но сега, като са чули изстрелите, ще побягнат в гората. Няма да стигнат далеч. Познавам района, обграден е с тресавища.
— Искам да отстраниш Мейсън от отряда — изръмжа гневно Райм. — Казах ти, че е прекалено нервен.
Бел очевидно бе на същото мнение:
— Джеси, дай ми Мейсън… Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Защо стреля? Добре де, ами ако беше Пит Халбъртън? Или жена му, или някое от децата му? Не ме интересува! Веднага се прибирай. Това е заповед!… Ами нека останалите да претърсят къщата. Качвай се на колата и да ге видя тук!… Няма да повтарям повече. Ще…
И тресна слушалката.
След малко телефонът отново иззвъня.
— Люси, какво става?… — Шерифът се заслуша намръщено. Закрачи из стаята. — О, по дяволите… Сигурна ли си? Добре, стойте там. Ще ви се обадя.
— Какво става? — попита Райм.
Бел поклати глава:
— Не мога да повярвам. Пак ни пратиха за зелен хайвер. Изиграла ни е номер, приятелю.
— Какво?
— Пит Халбъртън си е вкъщи… Люси и Джеси току-що са разговаряли с него. Жена му работи вечерна смяна при Давет. Забравила си вечерята, той й я закарал преди половин час, после се прибрал.
— Той ли е карал? Амелия и Гарет не са ли били в пикапа?
Бел въздъхна:
— Това е пикап! Няма къде да се скрият! Има обаче предостатъчно място за мобифона й. Намерили го зад хладнината кутия в каросерията.
Райм се изсмя подигравателно:
— Обадила се е на фирмата за коли под наем, там са я оставили на изчакване, после е подхвърлила телефона в пикапа.
— Точно така.
— Помниш ли, Линкълн — намеси се Том, — тя звъня тази сутрин във фирмата за коли под наем. Беше бясна, защото я накараха да чака прекалено дълго време.
— Знаела е, че ще се опитаме да засечем телефона й — каза разочаровано Бел. — Изчакали са патрулните коли да освободят Канал роуд и са продължили по пътя си. — Той погледна картата: — Имат четирийсет и пет минути преднина. Може да са навсякъде.
27.
След като полицейските коли отпътуваха с пълна скорост по Шосе 112, Гарет и Сакс изтичаха до края на Канал роуд и пресякоха шосето.
Минаха покрай мястото на убийството в Блакуотър Ландинг, после завиха наляво и се запромъкваха между дървета и храсталаци по брега на Пакенок.
След половин километър достигнаха до един приток. Не можеха да продължат по сушата, а Сакс нямаше никакво намерение да плува в мътната вода, по чиято повърхност се носеха удавени насекоми, жабуняк и петна от мазут.
Гарет беше предвидил всичко. Посочи към брега:
— Хайде на лодката.
— Лодка ли? Къде?
— Ето там.
Тя се взря и едва успя да различи контурите на малка лодка, покрита с шума и клони. Гарет слезе до нея и доколкото му позволяваха белезниците, започна да маха шумата. Сакс му помагаше.
— Маскировка — обясни той. — Научил съм я от насекомите. Във Франция живее един малък щурец, казва се труксалис. Страшно готин е, сменя си цвета по три пъти в годината, за да нагоди окраската си към тревата през различните сезони. Така се крие от хищниците.
Е, и Сакс използва част от знанията му за насекомите. Когато Гарет спомена за способността на нощните пеперуди да долавят радиосигнали, тя си даде сметка, че Райм със сигурност се опитва да засече телефона й. Спомни си как сутринта, когато говореше с фирмата за коли под наем „Пиемон-Каролина“, я оставиха на изчакване сума време. Когато се промъкнаха на територията на фабриката на Давет, тя се обади във фирмата и остави мобифона в каросерията на пикапа, спрян с работещ двигател пред главния вход.