Райм проследи течението на Пакенок на запад:
— Ако е карал провизии до мястото, където държи Мери Бет, с лодка, сигурно то не е много далеч от реката. Колко на запад трябва да отиде, за да попадне в необитаем район?
Шерифът посочи квадрант Г-7:
— Ето, това е районът на север от Пако, никой не живее тук. На юг става доста населено, някой може да го забележи.
— Значи поне петнайсет километра на запад, така ли?
— Да.
Райм кимна към картата:
— А този мост?
— Това е мостът „Хобът“.
— Как се стига до него? По асфалт?
— По черен път, но е добре поддържан. Мостът е висок около десет метра. Я чакай… Искаш да кажеш, че Гарет ще се наложи да излезе в главното течение, за да мине под моста.
— Точно така, защото, като е строен пътят, всички по-малки канали са били запълнени.
— Да, има логика.
— Изпрати веднага Люси и останалите на моста. Бен, свържи ме с онзи… Хенри Давет. Кажи му, че отново се нуждаем от помощта му.
„О, Сакс, внимавай. Не му сваляй белезниците. Той все ще си намери някакво извинение да те помоли да го направиш. После ще те заведе на някое пусто място, ще успее да те обезоръжи… Не му позволявай да спечели доверието ти, Сакс. Той е търпелив като богомолка.“
„Ако опознаем насекомите, ще опознаем Гарет Ханлън…“
28.
Гарет познаваше реката като пръстите на ръката си, навлизаше в ръкави, които изглеждаха задънени, и пак намираше път, караше уверено през лабиринта от канали.
Показваше на Сакс видри и бобри — срещи, които биха въодушевили всеки природолюбител, но не и нея. Тя се интересуваше от обитателите на града — плъхове, гълъби и катерички, — и то само ако допринасят по някакъв начин за разследванията.
— Гледай, гледай! — извика момчето.
— Какво?
Той показваше нещо, но тя не можеше да види какво. Гарет се взря към брега, погълнат от някаква сцена, която се разиграваше във водата. Най-накрая Сакс забеляза буболечка, плъзгаща се по повърхността.
— Това е водомерка — обясни сериозно момчето. — Насекомите са… такова… много по-важни от хората. Искам да кажа… планетата съществува благодарение на тях. Слушай, това го четох някъде, ако всички хора изведнъж изчезнат от Земята, животът ще си продължи да съществува без никакъв проблем. Ако обаче насекомите изчезнат, скоро всички други живи организми ще загинат. Първо растенията, после животните и Земята отново ще се превърне в едно мъртво скално кълбо.
Въпреки юношеския си жаргон Гарет говореше важно като професор на научна конференция.
— Да — продължи той, — някои насекоми вършат големи поразии, но това са съвсем малка част от всички видове, само един-два процента. Онези, дето пренасят болести, и онези, които ядат полезните растения. Знаеш ли каква идея имам? Да създам някакво водно конче, което да яде вредните насекоми. Така няма да се използват повече инсектициди. Водното конче ще свърши работа. Никой не се е сетил досега.
— Мислиш ли, че е възможно, Гарет?
— Не знам още как може да се направи, но ще науча.
Сакс се сети за термина „биофилия“ — привързаността на хората към другите живи същества на планетата.
И докато го слушаше как разпалено й говори за насекомите, тя си помисли, че човек, който изпитва такава любов към другите живи същества, не може да бъде изнасилвач и убиец.
Това си мислеше Амелия Сакс, докато плаваше по река Пакенок, бягайки от Люси Кър, от тайнствения мъж с тъмния гащеризон и от странното градче Танърс Корнър.
Бягаше и от Линкълн Райм, от предстоящата му операция и от катастрофалните последствия, които можеше да има тя и за двамата.
Лодката се плъзгаше по реката. Залязващото слънце се отразяваше във водата като в огледало, обагряйки я в оранжево, както онзи щурец, за който й беше говорил Гарет, сменя цвета си. Отново излязоха в главното корито на реката и Сакс погледна назад за други лодки. Видя само един от товарните шлепове на „Давет индъстрис“, който се отдалечаваше нагоре по течението. Гарет вкара лодката в малък залив и надникна между клоните на една върба към някакъв мост.
— Трябва да минем под него — каза той. — Няма как да го заобиколим. Виждаш ли някого?
Сакс се загледа.