— Не знам. Слънцето много блести.
— Мръсниците ни чакат. Винаги съм се страхувал от този мост. Преследвачите винаги дебнат тук.
„Винаги“. Пак тези параноични твърдения.
Гарет спря лодката до брега и изгаси мотора. Слезе, отви някакъв болт и свали двигателя и резервоара. Скри ги в един храст.
— Какво правиш? — попита го тя.
— Не можем да рискуваме да ни забележат.
Гарет свали кутията и бутилките и закрепи греблата за борда с мазно въже. После изля водата от половината бутилки и отново ги запуши. Остави ги настрана, като си мърмореше:
— Жалко за водата. При Мери Бет няма никаква. Трябва да й занесем, но мога да налея от езерото зад бараката. — После се обърна към Сакс: — Помогни ми да я преобърнем.
— Ще я потопим ли?
— Не, само ще я обърнем с дъното нагоре. Ще сложим бутилките отдолу, за да се задържи на повърхността.
— С дъното нагоре ли?!
— Да.
Сега разбра какво е намислил. Щяха да се скрият под лодката и така да се промъкнат под моста. Преследвачите нямаше да забележат тъмното дъно на плавателния съд от моста. Щом минат отдолу, отново щяха да обърнат лодката и да продължат към Мери Бет.
Момчето отвори кутията и извади найлонов плик.
— Тук ще сложим нещата, които не трябва да се мокрят.
Пъхна книгата си вътре. Сакс сложи портфейла и револвера си. Натъпка фланелката в дънките си и прибра плика в пазвата си.
— Ще ми свалиш ли белезниците? — помоли Гарет.
Тя се поколеба.
— Иначе ще се удавя. Няма да направя нищо лошо, обещавам.
Сакс неохотно извади ключа от джоба си и му ги свали.
Индианците уепемеок, които са населявали сегашните земи на Северна Каролина, принадлежат към езиковото семейство на алгонкините и са близки по произход до племената поатан, чоан и памлико от средната част на атлантическото крайбрежие на Съединените щати.
В миналото били миролюбив народ и не се интересували много от оръжие.
С опитите си за покръстване обаче, с непознатите дотогава грип и дребна шарка, които намалили десетократно населението, с безкрайните си искания за храна и подслон, които били прекалено мързеливи да си осигурят, и най-сетне с убийството на вожда Уигина, несправедливо набеден, че е организирал заговор срещу кралицата, британските заселници скоро успели да превърнат този мирен народ във войнстващо племе.
Индианците обявили война на Великобритания, чието начало (според историята, както я схващаше Мери Бет Макконъл) било внимателно подготвеното нападение над Изчезналата колония от остров Роанок.
След като заселниците избягали, индианците погледнали със съвсем други очи на средствата за самозащита и започнали да използват мед, от която преди това правели само украшения, за изработка на оръжията си. Металните върхове за стрелите били по-остри от кремъчните и се правели по-лесно. Стрелите обаче не се забивали много дълбоко в плътта на неприятеля и рядко причинявали смърт. За да довършат ранените врагове, войните от племето уепемеок използвали тъй наречения coup de grace — или по-просто казано, удар по главата със специални томахавки, в производството на които племето много се усъвършенствало.
Тези томахавки не били нищо друго освен голям кръгъл камък, закрепен с кожени ремъци на единия край на най-обикновена тояга. Оръжието се оказало много ефикасно. Мери Бет Макконъл, използвайки познанията си по археология, се зае да майстори точно такава томахавка. Беше сигурна, че произведението й ще бъде също толкова смъртоносно, колкото оръжията, използвани за разбиване на главите на заселниците от Роанок при последната им битка на бреговете на Пакенок, в местността, която сега носи името Блакуотър Ландинг.
Тя направи своята томахавка от двата разкривени крака на масата и камъка, с който Том, приятелят на Мисионера, я беше замерил. Свърза двете тояги с ленти, които откъсна от дънковата си риза. Оръжието стана тежко — към четири килограма, — но не и за Мери Бет, която редовно вдигаше петнайсет-двайсеткилограмови камъни на археологическите разкопки.
Тя стана от леглото и замахна няколко пъти с томахавката. Оръжието й вдъхна сили. Насекомите в бурканите леко шумоляха. Мери Бет потрепери: спомни си звука, който издаваше Гарет, когато пукаше кокалчетата си. Тя замахна яростно с томахавката към най-близкия буркан.
Спря, преди да го удари. Да, мразеше насекомите, но не те бяха причината за страха и гнева й. Омразата й бе насочена към Гарет. Тя остави бурканите на мира и отиде до вратата. Удари я няколко пъти с томахавката близо до ключалката. Вратата не помръдна. Е, не беше и очаквала друго. Искаше само да се увери, че е закрепила здраво камъка за тоягата.