— Джим - промълви Райм. - И ти ли?
— Правилно си разбрал.
Райм затвори очи.
— О, не - промълви той и отпусна леко глава.
Както повечето велики мъже, и Райм не даваше видим израз на отчаянието си.
Пета част
ГРАД БЕЗ ДЕЦА
42.
Мейсън Жермен и мрачният чернокож се запътиха бавно към ареста на Танърс Корнър.
Чернокожият се потеше; раздразнено пропъди някакъв комар. Промърмори нещо и прокара ръка по късата си къдрава коса. На Мейсън му идеше да се заяде за нещо, но се сдържа.
Чернокожият бе висок и ако се изправеше на пръсти, можеше да надникне през прозореца на ареста. Носеше ниски черни обувки от луксозна кожа, което по някаква причина още повече усили неприязънта на Мейсън към него. Как ли щеше да стреля този надут гражданин?
— Там е - обяви чернокожият. - Сама. Вие минете отпред. Отзад може ли да се влезе?
— Аз съм заместник-шериф, не помните ли? Имам ключ - отбеляза саркастично Мейсън. Чудеше се дали онзи е толкова тъп, та да не се сети.
— Само питах дали има врата отзад - тросна се чернокожият. - Което няма откъде да знам, защото съм за пръв път в този блатист град.
— Да, има врата!
— Хайде тогава.
Чернокожият вече държеше пистолета си в ръка. Мейсън не беше видял кога го е извадил от кобура.
Сакс втренчено наблюдаваше една муха.
Какъв ли вид беше? Гарет сигурно веднага щеше да определи. Бе цяла енциклопедия по естествена история. Какво ли чувства един родител, когато знанията на детето му надминат неговите собствени? Сигурно безкрайна гордост. А може би малко завист? Чувство, което тя никога нямаше да изпита.
Отново се замисли за баща си. За мъжа, който предотвратяваше престъпленията. За мъжа, който не бе изстрелял нито един куршум в живота си. Гордееше се с дъщеря си и в същото време се тревожеше заради голямата ѝ любов към оръжията. „Стреляй винаги последна“ - ѝ казваше той.
„О, Джеси... Какво мога да ти кажа за оправдание?... Нищо, разбира се. Теб вече те няма.“
Замисли се за Райм.
„Ти и аз... Ти и аз.“
Спомни си как преди няколко месеца лежаха един до друг на голямото легло в манхатънския му апартамент и гледаха „Ромео и Жулиета“ на Лурман, съвременна постановка от Маями. Тогава тя си даде сметка, че и те са като онези нещастни любовници. После ѝ мина друга мисъл: може би бяха обречени да умрат заедно.
Не посмя да го сподели с Райм - той винаги разсъждаваше рационално, в неговия мозък нямаше и частица сантименталност. Но оттогава често се сещаше за това и по необяснима причина то я успокояваше.
Сега обаче не можеше да намери покой дори в тази мисъл. Не, щяха да живеят и да умрат разделени! И вината бе изцяло нейна!
Вратата на ареста се отвори и един млад полицай влезе в коридора между килиите. Тя го позна. Беше Стив Фар, шуреят на Джим Бел.
— Здрасти - каза той.
Сакс кимна. После забеляза две необичайни неща. Едното беше, че заместник-шерифът носеше часовник „Ролекс“, който сигурно струваше половин годишна заплата за обикновен севернокаролински полицай.
Другото бе, че държеше нож и кобурът му бе разкопчан.
Въпреки надписа на вратата към килиите: „Преди да влезете в района за задържане, оставете всички оръжия в сейфа.“
— Как е? - попита фар.
Тя не отговори.
— Днес не сме много разговорливи, а? Добре, госпожичке, имам добра новина. Свободна си.
— Свободна ли?
— Да. Решиха, че си стреляла неволно и няма защо да те задържат.
— Ами заповедта за освобождаване?
— Каква заповед?!
— Никой задържан не може да бъде освобождаван без заповед, подписана от главния прокурор.
Фар отключи килията и се отдръпна встрани. Постави ръка на кобура.
— О, сигурно е така в големите градове. Тук обаче избягваме тази бюрократщина. Казват, че южняците сме били мързеливи, но това не е вярно. Не, ние действаме по-ефективно.
Сакс не помръдна от пейката.
— Мога ли да попитам защо носите оръжие в ареста?
— Е, тук не спазваме много стриктно правилата. Хайде, свободна си да си ходиш. Друг на твое място щеше да подскочи от радост при такава новина.
Той кимна към задната врата на ареста.
— През задната врата ли? - изненада се Сакс.
— Ами да.
— Не можеш да застреляш бягащ затворник в гърба. Това е убийство!
Той кимна спокойно.
Каква ли клопка ѝ бяха устроили? Дали истинският убиец не я чакаше отвън? Вероятно. Младият полицай си удря главата в нещо, започва да вика за помощ, изстрелва, разбира се, първия куршум в тавана. Навън някой чува виковете, решава, че Сакс е въоръжена и я застрелва.