Тя не помръдна.
— Хайде, ставай и тръгвай - нареди Фар.
Извади оръжието си.
Тя бавно се изправи.
„Ти и аз, Райм...“
— Почти позна, Линкълн - каза Джим Бел. - Към деветдесет процента. Добър резултат за разследване. Лошото е, че в останалите десет процента се включвам аз.
Бел изключи климатика. В стаята започна да става горещо. Райм усети, че челото му се запотява. Задиша по-трудно.
— Две семейства покрай Блакуотър Канал отказаха да продадат правата си върху земята на господин Давет - продължи шерифът.
„Господин Давет! Голямо уважение.“
— Затова шефът на охраната му нае неколцина от нас да решим проблема. Поговорихме си надълго и нашироко с Конклинови и те най-сетне склониха. Бащата на Гарет обаче продължаваше да упорства. Искахме да направим всичко като пътнотранспортно произшествие, затова взехме една тубичка от тази помия... - Той кимна към тубата на масата. - Знаехме, че всяка сряда ходят на ресторант. Изляхме отровата в отдушника на колата и се скрихме в гората. Те влязоха и бащата на Гарет включи климатика. Отровата навлезе в купето. Обаче бяхме сипали прекалено много...
Той отново погледна тубата:
— Това тук е достатъчно да убие човек два пъти. Нещастниците започнаха да се гърчат... Не бяха много приятна гледка. Гарет дойде по-късно. Опита се да влезе, но не успя. Вдиша порядъчна порция от отровата и стана като зомби. Избяга в гората, преди да успеем да го хванем. Когато се появи отново, след седмица-две, не си спомняше вече нищо. Заради отравянето, дето спомена, предполагам. Затова го оставихме: щеше да е много подозрително, ако умре толкова скоро. Точно както ти предположи. Изгорихме труповете и ги заровихме в Блакуотър Ландинг. Потопихме колата в един вир край Канал роуд. Платихме на съдебния лекар сто хиляди за лъжливия доклад от аутопсията. Като се разбереше, че някой е пипнал рак и много любопитства, Кюлбо и другите се заемаха с него.
— Ами онова погребение, което видяхме онзи ден? Вие убихте детето, нали?
— Тод Уилкс ли? Не, той се самоуби.
— И това обаче е заради токсафена, нали? Какво имаше? Рак ли? Чернодробни увреждания? Мозъчни увреждания?
— Може би. Не знам - отвърна шерифът, но по погледа му личеше, че много добре знае.
— Гарет няма нищо общо с това, нали?
— Не.
— Ами онези мъже при бараката? Онези, които са нападнали Мери Бет?
— Сами Бостън и Лот Купър. И те бяха замесени. Изпробваха продуктите на Давет из слабо населените райони. Знаеха, че търсим Мери Бет, и като я намерили, решили да я задържат малко, за да се позабавляват. Вярно е също, че бях наел Били да я убие. Само че Гарет успя да я измъкне.
— Моята помощ ти беше нужна, за да я открия, нали? Не да я спасиш, а да я убиеш и да унищожиш останалите улики.
— След като хванахме с твоя помощ Гарет и го затворихме, бях оставил вратата на ареста отключена, за да могат Кюлбо и приятелчетата му да го измъкнат и да го „убедят“ да проговори. Твоята приятелка обаче провали плана.
— Когато разбрах къде е бараката, ти си се обадил на Кюлбо и си го изпратил да ни убие.
— Съжалявам... Работата много се обърка. Не исках да ви убивам всички, но... така се наложи.
— Гнездо на оси...
— О, да, в този град има няколко оси.
— Кажи ми, струва ли си заради тези луксозни къщи и скъпи коли да унищожаваш цял град? Огледай се, Бел. Онзи ден погребваха дете. В този град не се чува детска глъч. Знаеш ли защо? Хората са стерилни.
— Да, опасно е да сключваш сделки с дявола, но не е ли целият живот една голяма сделка?
Приближи до масата, сложи си гумени ръкавици и вдигна тубата с токсафена. Пристъпи към инвалида и бавно започна да развива запушалката.
Стив Фар опря цевта в гърба на Амелия Сакс и грубо я изблъска към задната врата.
Класическа грешка! Така тя знаеше на каква височина е оръжието и можеше да го блъсне с лакът. При малко късмет Фар щеше да го изпусне, а тя щеше да има време да дотича до Мейнстрийт. Там полицаят нямаше да посмее да стреля, защото щеше да има прекалено много свидетели.
Той отвори вратата.
Слънцето блесна в очите ѝ и тя замижа.
— И сега какво? - попита.
— Свободна си - отвърна безгрижно полицаят.
Тя напрегна мускули, приготви се да се извърти, но той бързо я изблъска навън и се отдръпна назад. Сега не можеше да му направи нищо. Тя въздъхна.
Отстрани, от един храст, се чу леко изщракване.
— Хайде - подкани я Фар. - Бягай.
Тя отново си помисли за Ромео и Жулиета.
И за хубавото гробище на хълма срещу Танърс Корнър, покрай което бяха минали, както ѝ се струваше, преди векове.